– Дънкан?
– Мм? – измънка той, докато развиваше втория си бонбон.
– Дали...? – Изи събра смелост и попита: – Дали той я е обичал?
Мълчание.
О, по дяволите! Тъкмо да ù е за урок друг път да не задава деликатни въпроси точно когато човекът пъха бонбон в устата си. Дънкан ù даде знак да почака и сдъвка бонбона. В това време коремът на Изи се сви на топка.
По-лошо, остана ù време да попита себе си.
Защо беше важно дали херцогът е обичал годеницата си? Защо тя се интересуваше тъй много? Не че имаше вероятност някога да вземе нея за жена.
Мина цяла вечност, докато Дънкан преглътне. Но явно Изи бе чакала напразно.
– Не знам – отвърна той просто.
Глава 15
Изумително. На сутринта, докато преглеждаше пощата на масата, а слънчевата светлина очертаваше силуета ù...
Косата ù наистина приличаше на октопод.
Дължеше се на начина, по който я носеше, помисли си Рансъм. А може би косата носеше нея. Седеше на главата ù на голяма индигова топка. И колкото тя да се стараеше да я защипе, черните тежки къдрици все се измъкваха на всички страни като пипала.
Естествено, това беше съблазнителен, необяснимо еротичен октопод. Рансъм с тревога си мислеше, че така сигурно се зараждат фетишите.
– Избягвате ме, Гуднайт.
Черната ù глава се повдигна от писмата.
– Нима?
– Да.
Тя спря.
– Ваша милост, присъствието ми в тази зала в настоящия миг, а и самият ни разговор говорят точно обратното.
– Не казвам, че ви виня. – Той се облегна на дивана и сключи ръце на врата си. – Ако това беше физически възможно, аз също бих се отбягвал.
Тя взе следващото писмо и с безжалостно движение на ножа разцепи печата.
– Не ви отбягвам, Ваша милост. Не знам за какво говорите.
Малка лъжкиня. Отлично знаеше за какво говори.
От нашествието на идиотите насам и от онази върховна открадната прегръдка в каменната постройка, Рансъм беше забелязал значителна промяна в поведението на Изи Гуднайт.
Нови изненадващи посетители не пристигнаха вече и колкото и дълго да се разхождаше нощем из замъка, Рансъм така и не я срещна отново. Тя винаги чакаше нейде наблизо, когато се будеше сутрин, но чудатите разговори за плъхове колкото слонове и слонове с големината на плъхове секнаха.
И макар и странно, Рансъм откри, че му липсват.
А може би тя му липсваше.
– Имам въпрос – прекъсна той четенето ù на оценка, отнасяща се до нова схема за инвестиции в парни двигатели. – В Мерлиния има ли дракони?
– Моранглия.
– Тъй де.
– И да имаше, вас какво ви интересува? – попита тя предпазливо.
Той сви рамене.
– Просто се чудех какво ново безумие да очаквам занапред, това е. Дали някой ден няма да осъмна със стадо еднорози, отбили се на гости, или да открия, че под моста ми лагеруват тролове.
– Не. Не, Ваша милост. Няма нито дракони, нито еднорози, нито тролове.
– Добре. – Но Изи едва-що бе прочела докрай новия абзац и той пак я прекъсна: – Какви са новините от лорд Прикованзалеглото?
– Нищо, което да ви заинтригува. – Тя удари юмрук по масата. – Ваша милост, наехте ме да изчета писмата ви. Не да обсъждаме моите.
Той вдигна ръце в знак, че се предава.
– Добре.
Рансъм разбираше какво става. Тя увеличаваше дистанцията помежду им. Значи е интелигентна, благоразумна жена. А това още повече го привличаше. По дяволите.
– Не искам да бъда груба, просто... историите на баща ми обсъждам с всички хора. Нямам нищо против, но когато съм с вас, предпочитам да говорим за нещо друго, все едно какво. Даже за финансовите печалби от земеделските парни машини.
Вероятно това обясняваше нещата. Рансъм почваше да разбира как тези шантави приказки я бяха направили заложник на хорските очаквания.
Но тя скоро трябваше да се освободи от този затвор. Защото вече бяха преполовили грамадата от писма и пратки и той беше сигурен, че надушва какво става.
Някой го крадеше. И този някой ставаше все по-дързък. Отначало несъответстващите суми бяха малки, но постепенно нарастваха до десетки и стотици лири.
В главата му се оформяше хипотеза. Виновникът беше някой писар на служба при адвокатите му. А нищо чудно и някой от самите адвокати. Който и да беше крадецът, беше пристрастен към хазарта – карти или коне. Може би скъпоструваща любовница. А може и да бе решил, че заслужава повече от мизерната заплата, която му плащаха. И тъй бе започнал да краде на дребно така, че никой да не заподозре. Когато това е минало незабелязано, е продължил с по-големи суми.
И един ден е видял шанса си да изкара далеч по-тлъста печалба.
Хората на стария граф Линфорт трябва да са разпитвали тук-там дали могат да купят замъка „Призрак“ за неговата кръщелница. Разбира се, всяко подобно предложение незабавно е било отхвърлено. Всички знаеха, че Рансъм никога не би се съгласил да продаде наследствен замък. Ако крадецът обаче е изготвил фалшиви документи и с тях е отишъл при Линфорт на смъртния му одър, явно е успял да измъкне от умиращия крупна сума.