Дотук това беше само хипотеза, но в нея имаше повече логика, отколкото в други възможности. И ако догадките на Рансъм се окажеха верни, това би направило продажбата невалидна.
Скоро Изи Гуднайт щеше да остане без дом. За пореден път.
– Още няколко седмици и ще приключим – рече той. – Помислихте ли къде ще отидете?
– Би трябвало аз да ви попитам. Аз никъде няма да ходя.
– А трябва. Точно там е работата, Гуднайт. Трябва да попътувате. – Той седна и се приведе, подпрял ръце на коленете си. – Войните свършиха. Хората с пари отново поемат на пътешествия. Намерете някоя палава старица, която иска да обиколи Европа. Някоя, която си търси компаньонка, за да ù чете с преправен глас по време на тягостните корабни пътешествия, да прави скици на голи статуи, които тя ще събира в кутия за спомен, и да разхожда декоративното ù кученце два пъти на ден. Ще видите Париж, Виена, Атина, Рим.
Дори от мястото си на дивана той зърна как широката ù, виненочервена уста се разтяга в усмивка. Това беше първата ù усмивка от дни насам.
– За зла участ не познавам ни една богата, палава старица с декоративно кученце. Но хубаво приключение щеше да бъде.
Решено, значи. Той също не познаваше старици, които да отговарят на описанието. Но ще намери. Ако трябва, ще наеме някоя позастаряла актриса от театър „Друри Лейн“, за да изиграе ролята на леля му „Как Изглеждаше Лицето ù“, и сам ще поеме разноските по цялото пътуване.
Беше време Изи Гуднайт да спре да живее в чужди книги с приказки. Тя трябваше да види света, а не да стои в прашните замъци и старомодните английски селца. Рансъм не можеше да ù предложи всичко, от което тя се нуждаеше и което заслужаваше. Но това поне можеше да направи за нея.
Решението успокои съвестта му, а в това време тя взе ново писмо от купчината, съкращавайки времето, което ù оставаше в замъка с още няколко минути. Още една песъчинка се изтърколи в пясъчния часовник.
След известно време преустанови работата си.
– Това стига за днес. – Гласът ù прозвуча бодро, когато добави: – Отивам горе да се преоблека за вечеря.
– Ще се облечете официално за вечеря?
Това беше новост. Официални вечери тук никога нямаше. Госпожица Пелъм и тя вечеряха в кухнята с Дънкан... или той поне така си мислеше. Рансъм вечеряше отделно.
– Привършихме с трапезарията вчера. С Дънкан и госпожица Пелъм. Затова решихме да си починем от чистенето и да го отпразнуваме с официална вечеря. – Тя се надигна от стола си. – Госпожица Пелъм цял ден подготвя менюто.
Той се почеса по гъстите бакенбарди.
– Не знаех.
– Аз... – Гласът ù се смекчи до онази нежна нота див мед. – О, съжалявам. Трябваше да съобразя да ви кажа. Засегнахте ли се?
– Моля? – Той скръсти ръце на гърдите си. – Не говорете глупости. Чувствата ми – не признавам, че имам чувства, забележете – не са засегнати.
– Не сме искали да ви изолираме. Добре дошли сте да вечеряте с нас, разбира се. Просто... никога не идвате. Никога не вечеряте с нас.
Денят преваляше и зрението му отслабваше. Тя беше блуждаещо тъмносиво петно в море от светлосива мъгла. Не можеше да прецени дали поканата ù е искрена, или е от съжаление.
Но и бездруго това нямаше значение. Тя имаше право; той никога не вечеряше с тяхната групичка. По разбираеми причини.
Херцогът стана на крака.
– Гуднайт, оценявам щедрата ви покана да присъствам на тази вечеря, платена с моите пари в моя собствен дом, но...
– О, моля ви, елате!
Думите ù се изплъзнаха – импулсивни и не по-малко необмислени от съпътстващия ги жест.
Тя го улови за ръката.
Взе я в своята и я стисна. Нежно. Сякаш херцогът беше сърдито дете, което се нуждаеше от малко съчувствие и поощрение.
Или поне той смяташе, че тези жестове карат човека да се чувства така. Детството му бе минало изцяло лишено от съчувствие и поощрение.
– Ще се радвам, ако дойдете да вечеряте с нас, Рансъм. Дори само защото това означава човек на масата, дето пет пари не дава кой е Сенчестият рицар.
Той се намръщи.
– За какво говорите?
– Именно. – Тя пак стисна ръката му. – Това е най-хубавото нещо, което са ми казвали от дълго време насам. Моля ви, елате на вечерята и донесете своето зло и прозаично лице. Моля ви.