– Казах на херцога за вечерята ни тази вечер. – Изи си пое шумно дъх, а в това време госпожица Пелъм пристегна връзките на корсета ù. – Поканих го да дойде.
– О, чудесно. – Госпожица Пелъм стегна пак връзките.
– Той отказа.
Ново пристягане.
– О. Колко жалко.
Колко ли пъти още ще може да събере кураж да поговори с него, чудеше се Изи. Ротбъри беше много вироглав и твърдо решен да живее в уединение. Откакто бе чула разказа на Дънкан, тя не знаеше какво да мисли. Дали херцогът страдаше по изгубената си годеница? Дали изпитваше гняв от загубата на зрението и независимостта си? Или беше просто един зарязан мъж, който ближеше раните на гордостта си?
Във всеки случай той трябваше пак да се върне към света, и то скоро.
Досега Изи бе изчела повече от половината му писма и у нея се бяха породили съмнения. Без убедителни доказателства тя не се решаваше да отвори дума за тях. Но беше почти сигурна, че адвокатите на херцога кроят заговор срещу него. Поради каква причина, не ù идваше наум. Той обаче рискуваше да изгуби далеч повече от този замък, ако скоро не се завърнеше към Англия на живите.
Вечерята можеше да бъде стъпка в правилната посока.
Но, уви.
Госпожица Пелъм пристегна още веднъж корсета. Изи сгърчи лице и тя се извини:
– Съжалявам, госпожице Гуднайт. Но трябва да го стегна здраво, иначе роклята няма да ви стане.
Тя помогна на Изи да се намъкне в роклята от маковочервена коприна, която, разбира се, принадлежеше на госпожица Пелъм. Гардеробът на Изи не предлагаше нищо подходящо за вечеря като тази.
– О, цветът ви подхожда. Макар и да ви е възтесничка горе.
Горната част наистина беше тясна. Гърдите ù бяха две бели, потрепващи кълба, които преливаха от деколтето. Доста скандални одежди за малката Изи Гуднайт. Но нали имаше шал, а и там щяха да бъдат само госпожица Пелъм и Дънкан.
– Обещавам да не преяждам. – Изи приглади с длани пищната червена коприна. – Благодаря ви много, че ми я заехте.
– Няма нищо. Радвам се да помогна. – Госпожица Пелъм надяна дългата си до лакътя ръкавица и я поднесе на Изи да я закопчае. – Ужасно много време мина, а багажът ви още не е пристигнал.
– Да, така е. – Докато Изи закопчаваше ръкавицата, гърдите ù се свиха гузно.
– Всичко наред ли е, госпожице Гуднайт?
– Просто ми се иска...
Просто ми се ще да не ми се налага да ви лъжа. Да не ви завиждам тъй ядно за златистите ви коси, червените ви бузи и самочувствието ви. И ми се иска да можех да ви накарам вие да ми завидите, като си призная за всичко, което сторих с херцога.
– Просто ми се иска да ме наричате Изи.
Ветрилото на госпожица Пелъм изтрака на пода. На лицето ù грейна ярка, слънчева усмивка.
– Наистина ли?
– Да, разбира се.
– Тогава вие трябва да ме наричате Абигейл.
– Ще се радвам.
Госпожица Пелъм, Абигейл, я прегърна силно.
– О, знаех си! Знаех си, че ще станем приятелки!
Приятелки.
Колко необичайно. Изи никога не би си помислила, че може да се сприятели с жена като Абигейл. Абигейлите от юношеството ù се бяха отнасяли към свенливата, непохватна Изи с презрение, дори с жестокост. Наричаха я Чорлавата Изи, Вещерска метла, Разплетена кошница, Плашило... списъкът нямаше край.
Ала това беше отдавна, напомни си тя. Двете с Абигейл бяха станали жени и може би беше нечестно да не даде шанс на приятелството им.
Абигейл се отдръпна.
– Щом вече сме приятелки, ще ми позволите ли да ви оправя косата? – Тя взе една от щръкналите къдрици на Изи и я погледна съжалително. – Имам рецепта за смес от жълтък и розова вода, която ще направи косата ви гладка като коприна.
Изи понечи да възрази, че сместа няма да помогне. Беше опитвала всичко, известно на женския пол, но без резултат.
Обаче Абигейл не искаше да чуе.
Тя обърна Изи към огледалото.
– Ще видите. С подходяща прическа и нова светла панделка... косата ви ще стане почти красива.
Почти.
Изи взе шала си, като се мъчеше да не обръща внимание на неволната обида.
– Да слизаме на вечеря.
Абигейл пое ръката ù.
– Добре, да вървим. Имам няколко въпроса, които пазех за тази вечер.
О, божичко!
Трябва да ù се признае, че Абигейл изтрая, докато свършат със супата, и чак тогава начена разпита си.
Устните ù се огънаха в извинителна усмивка.
– Сигурно ви е ясно какво ще попитам.
Имам чувството, че знам.
– Простете ми. Не мога да се стърпя. – Абигейл сниши гласа си до шепот. – Сенчестият рицар. Кой е той всъщност? Не се бойте, никому няма да кажа.
Изи остави напрежението да вземе връх, докато тя преглъщаше крем супата от пащърнак, и без да бърза, се порадва на разкоша.