Цели два дни бяха работили в трапезарията – бяха варосали стените, изтупали килима, полирали мебелите и поправили столовете. Денем избледнелите петна по килима и драскотините по ламперията още се забелязваха.
Но на светлината от свещта...? О, всичко изглеждаше вълшебно.
Цялата стая сияеше. Масата беше застлана с чиста, бяла, добре изгладена покривка, а предметите – от най-малката лъжичка до най-големия свещник – бяха излъскани до блясък. Нямаше да е по-красиво, ако бяха втъкали диаманти. Кристалните чаши взеха назаем от викария, но всичко друго беше на замъка. Дънкан беше намерил ракла със сребърни прибори и две сандъчета с порцелан, опакован в слама, които, скрити под дъските в мазето, бяха останали незаграбени.
Високият таван над главите им създаваше усещането за величие, но иначе наоколо цареше чувство на уют и топлина, а във въздуха се виеше ароматът на печено агне.
Като в истински дом.
– Е? – подкани я Абигейл.
Да, да. Сенчестият рицар.
– Боя се, че не знам. Баща ми така и не ми каза. Не знам нищо повече от онова, което беше отпечатано в списанието.
– Нито за Кресида и Улрих? О, не понасям мисълта, че са останали разделени. Дали се женят, раждат ли деца, както винаги съм се надявала и мечтала?
– Сигурно, щом така сте се надявали и мечтали. Знам, че читателите се почувстваха разочаровани от недовършените приказки. Но за мен има известна красота в това, че Улрих остана да виси, и то буквално. Така приказките ще имат толкова щастливи завършеци, колкото могат да си представят читателите.
Дано с това въпросът да се приключи.
– О, но това не стига. – Госпожица Пелъм въздъхна. – Ами онзи евнух? Имам подозрения за него. Надали сър Хенри някога...
– За бога! Оставете я!
Гневното избухване сепна всички.
Защото дойде от херцога.
Рансъм стоеше на прага. А Изи съжали, че бе използвала думите „величие“ и „разкош“ за трапезарията, защото сега не ù останаха думи, с които да опише Ротбъри.
Е, може би ù остана една.
Великолепен.
Гладко избръснат, чист и облечен с черен фрак, който му прилягаше отлично. И явно се бе спретнал без ничия помощ, ако се съдеше по смайването на Дънкан, когато стана на крака. Горкият човек явно се уплаши, че са му намерили заместник.
Изи обаче не вярваше в това, като съдеше по неподходящия цвят на жилетката му и прясната, тънка като косъм резка по брадата му.
Сигурно беше глупаво. Но за Изи тъничката червена черта беше по-смела и дръзка от белега, разсичащ челото му.
– Това е той – прошепна Абигейл от отсрещната страна на масата. – Херцогът.
– Знам – измърмори Изи.
– Защо ли е слязъл? Как мислите, дали е увлечен по вас?
Изи се щипна по носа. Божичко. Защо това момиче не разбираше, че Рансъм чува всяка нейна дума?
– Сигурно е увлечен по вас – продължи да шепне Абигейл. – Няма ли да е вълнуващо? Вие може да го накарате да повярва в любовта и ро...
Херцогът се покашля.
– Ваша милост – рече Дънкан. – Простете ми. Не ви очаквахме...
– Седни. – Рансъм намери стола на челното място и го издърпа. – Не съм дошъл, за да те карам да работиш.
– Искате ли супа? – Абигейл даде знак на едно от момичетата, които скоро бяха наели за прислужници.
– Само вино. Не съм дошъл и да ям.
Настъпи мълчание. В ума на всички се въртеше въпросът, който никой не се осмеляваше да зададе на глас. Щом не бе слязъл, за да вечеря и да му прислужват... тогава какво търсеше тук?
– Дайте почивка на госпожица Гуднайт от Морбидия. – Той седна. – Има и други теми за разговор.
– Всичко е наред – каза Изи, мъчейки се да удържи пораженията върху приятната атмосфера на вечерта. – Наистина. Нямам нищо против.
– Аз имам против от ваше име.
Ах. Ето защо беше дошъл на вечерята. Да се застъпи за нея. Да бъде нейният груб, непристоен герой. Ако прекрасната ù супа нямаше да иде по дяволите, Изи щеше да избухне в сълзи.
Той почука с вилица по чинията си.
– Нали днешната вечеря е за почивка.
– Да, Ваша милост – отвърна Абигейл.
– Тогава искам да си почина от приказките. Освен ако рицарите и девойките в тях не се хвърлят в постелите си за плътски наслади, не искам да слушам.
Бузите на Абигейл пламнаха в нежно розово.
– Ваша милост. Те не правят нищо подобно.
– Тогава не ме интересуват.
– Е, това е, госпожице Пелъм – намеси се Изи. – Херцогът не желае да слуша.
– Защото не знае какво изпуска. Трябва да преживее самите приказки. След вечерята можем да му почетем.
Прислужницата махна супата и сложи поднос пред херцога. Вдигна сребърния капак и отдолу се показа агнешки врат с хрупкава кафява коричка.