Рансъм отпи от виното си.
– Нали не чакате аз да го разрежа.
Опомнил се, Дънкан взе ножа, отряза по едно парче на дамите, а сетне сложи и на себе си. Рансъм отказа да си вземе от агнешкото.
Изи се почувства неловко заради него. Ето защо не слизаше да се храни с тях. Като благородник, той трябваше да нареже дивеча и печеното месо – задача, непосилна за него. Особено в края на деня, когато зрението му значително отслабваше.
Тя погледна агнешкия котлет пред себе си. Дори чинията с храна беше тест, на който той беше обречен да се провали. Тя затвори за миг очи и се опита да си представи как ще нареже месото на парченца, като не вижда. Може би, ако упорстваше, накрая щеше да се научи криво-ляво. Но ако искаше да се научи с изтънченост, с приличие? Успехът ù не беше тъй сигурен.
Известно време те си подаваха ястията и се хранеха в мълчание. Рансъм продължаваше да пие, което не вещаеше нищо добро.
Когато десертът – прекрасен пай със свежи горски плодове – беше сервиран, Абигейл стана от масата и скоро се върна с голямата си подвързана книга. Явно не беше забравила обещанието си да им почете.
– Така – подхвана тя. – „Приказки за лека нощ“. Тази вечер ще започнем от началото.
Рансъм изруга под нос:
– Няма ли спасение от това?
– Моля ви, не ги четете – настоя Изи. – Той не бива изобщо да ги чува. Но ако все пак четете, спестете му поне началото. Баща ми се срамуваше от тези глави в онези първи години. Смяташе, че не са най-доброто, което е написал.
– Но това е началото. Човек трябва да започва от началото. Помнете ми думата, Ваша милост. Скоро ще потънете в разказа за Кресида и Улрих.
Госпожица Пелъм отвори книгата си, а Изи бе връхлетяна от непреодолимото желание да се пъхне под килима. И да заживее там през следващите няколко години. Да царува от добро сърце като почти красивата кралица на домашните гадинки.
– Част първа – прочете на глас госпожица Пелъм. – Над Англия се беше свечерило. В малко селце извън града имало една къщичка. Къщичка с каменен покрив и свещ на всеки прозорец. А в нея имало стая. Стая със сребърни луни и златни звезди, нарисувани по тавана. В стаята имало легло. Легло с пурпурна завивка. В леглото имало момиченце. То се казвало Изи Гуднайт и все не щяло да заспи.
Сконфузена, Изи хвърли поглед към Рансъм на челното място на масата. Добре че все пак не беше ял нищо. Имаше такъв вид, сякаш с мъка щеше да задържи храната в стомаха си.
Госпожица Пелъм продължи да чете с детско гласче:
– Татко, ще ми разкажеш ли приказка? – примоли се малкото момиченце.
– Стана късно, Изи, малката ми – отвърнах аз.
– Моля те, татко. Страх ме е от тъмното. А от твоите приказки сънувам чудни сънища.
О, боже. Той простена. Едва чуто, но си беше стон. Изи също изпъшка.
Срамът скоро щеше да стане непоносим. Съвсем непоносим.
– Добре тогава – продължи Абигейл. – Угаси свещта, мила моя Изи, и аз ще ти разкажа една приказка. Някога, когато по земята живеели храбри рицари и красиви девици, живеело и едно хубаво и безстрашно момиче на име Кресида. Тя имала очи, зелени като изумруди, и кехлибарени коси, меки като свила.
Изи се подготви. Ето, започваше се. Нейното вечно проклятие от три думи. Тя изрече словата безгласно, докато госпожица Пелъм ги произнасяше:
– Точно като теб.
Госпожица Пелъм вдигна глава от книгата и погледна Изи в очите.
– Не е ли чудно? Трябва да призная, че все това се питам, откакто се запознахме. Дънкан, вас не ви ли гложди?
Дънкан кимна.
– Да си призная, госпожице Пелъм, и мен ме гложди.
– Изи, на този въпрос все ще можете да ни отговорите. Защо баща ви ви е описал с очи, зелени като изумруди, и лъскави, кехлибарени коси?
– Аз...
О, боже. Изи така и не се научи как да обяснява това. Нима отговорът не беше очевиден? Изи от приказките трябваше да е различна. Защото кой ще иска да чете приказка за някое смешно момиченце с рошава черна коса и светлосини очи. А още по-малко да си представя, че е на нейно място. Защото тя, истинската Изи Гуднайт, най-много можеше да се надява да бъде почти красива.
Защото тя не беше достойна.
– Защото баща ù е бил магаре – рече Рансъм. – Очевидно.
Абигейл и Дънкан ахнаха едновременно.
– Не – обади се Абигейл. – Много грешите, Ваша милост. Сър Хенри беше... той е бил най-добрият, любвеобилен баща, за когото едно момиче може да мечтае. Нали, Изи?
Рансъм отново ù спести неудобството да отговори.
– Много добре, оттеглям думите си. Баща ù е бил хитро магаре. Всички е успял да измами. Но ако добрият сър Хенри е бил такъв добряк и любещ баща, защо не е оставил на дъщеря си сигурен доход и уютен дом?