– Ваша милост, смъртта му дойде много неочаквано – намеси се Дънкан. – Трагедия.
– Наистина беше ненадейна – вмъкна Изи.
Абигейл се протегна през масата и взе ръката ù.
– Сигурно е било съкрушително. Цялата страна скърбеше с вас.
Рансъм поклати глава.
– Това не е извинение. На пръсти се броят в живота истински непредвидимите случайности и смъртта е една от тях. – Той махна да му сипят още вино. – Ако питате мен, сър Хенри Гуднайт не е бил по-добър от амбулантен търговец на долнокачествен джин или търговец на опиум. Пробутвал е на хората сантименталните си приказки, а сетне продължавал да ги тъпче с нови, без да го е грижа колко народ е удавил здравия си разум в това сладникаво блато.
Изи си каза, че речта му отива твърде далеч.
– Не сте длъжен да се възхищавате на приказките на баща ми – рече тя. – Но не говорете с пренебрежение за читателите и идеята за любовта. Кресида и Улрих са просто герои. Моранглия е напълно измислена. Любовта обаче съществува. Тя е навсякъде край нас.
Той тръшна чашата с вино и завъртя глава, сякаш оглеждаше залата.
– Къде?
Тя не знаеше какво да му отвърне.
– Нима очаквате да ви я посоча като архитектурна забележителност? Ето я там, поставена в рамка, виси на стената.
– Вие казахте, че любовта е навсякъде край нас. Е, къде е? На тази маса седим четирима души, все възрастни хора. Нито един роман. Нито един пример за любов.
– Но...
– Какво „но“? Положението ви не е тайна за никого, госпожице Гуднайт. Заради приказките на баща ви сте обречена да останете стара мома. – Той посочи иконома. – Нашият Дънкан десет години вехна тук по една лондонска слугиня. Ирландка с буйни къдрици и още по-буйни гърди. Тя не го погледна повече от веднъж.
Дънкан понечи вяло да възрази, но Рансъм не му обърна внимание.
Той се извърна към Абигейл.
– Ами вие, госпожице Пелъм? Вие сте весела и, както се говори, хубавица. Баща ви е джентълмен. Къде са вашите ухажори?
Абигейл зяпаше нахапания си пай.
– Имах един.
– Аха. И къде е сега този един?
– Замина моряк – отвърна тя. – Зестрата ми е малка, а той беше втори син без никакво състояние. Нещата така и не стигнаха по-далеч от приятелство. – Тя се усмихна едва. – Навярно не ни е било писано да се оженим.
Рансъм подпря крак на крака на стола.
– Ето на`. Виждате ли? За пореден път студената действителност потъпква чувствата. – Той посочи с ръка от Изи и Абигейл до Дънкан. – Пренебрегната, нежелана, отхвърлен. Ни един щастлив край в кръга ни.
– Не е честно – възрази Изи. – Нашите истории не са завършили. Освен това ние сме четирима души в необятен свят. Аз всеки ден получавам писма от читателите на баща си. Хора с най-различни професии, които...
– Които са отчаяни и заблудени?
– Които вярват в любовта.
Той се облегна назад равнодушно.
– Все същото.
– Изобщо не е същото.
Изи го изгледа. Не разбираше защо бе станало тъй важно за нея да защити мнението си. Ако херцогът желаеше да изживее остатъка от живота си в горчивина и самота, това си беше негово право. Но самодоволството му я караше да се наежи. Той не просто обиждаше любовта. Той обиждаше нейните приятели, познати. Собствения ù тежък труд.
Най-съкровените копнежи на сърцето ù.
Това не беше академичен спор. Спорът беше личен. Ако не съумееше да защити идеята за вечно щастие, как би могла да храни надежди за себе си?
Тя опита отново:
– Всички... е, почти всички... разбират, че приказките на баща ми са само приказки. Но любовта не е заблуда. – И след като той изсумтя изумен, тя настоя: – Не е.
Изведнъж ù хрумна нещо.
– Почакайте. – Стана от масата и тръгна заднешком към стълбите. – Почакайте ме тук за малко и аз ще ви докажа.
Хукна към горния етаж, после по коридора и накрая изтопурка нагоре по тридесет и четирите стъпала към кулата. Там взе да рови в писмата си, докато намери плика, който търсеше, стисна го в ръка и се спусна надолу.
Върна се запъхтяна и тържествуваща.
– Ето – рече, като стискаше старото писмо. – В ръцете си държа доказателство, че приказките на баща ми са променяли човешки животи. Доказателство, че любовта винаги ще тържествува.
– Трябва да се подкрепя. – Херцогът вдигна чашата си и пресуши до дъно виното. – Продължавайте.
Изи разгъна писмото и започна да чете:
– „Драга госпожице Гуднайт,
С вас никога не сме се срещали, но аз ви чувствам като своя близка приятелка. Дори сестра. Моята гувернантка започна да ми чете приказките на баща ви още когато бях шестгодишно момиченце и откакто се помня, добрите хора от Моранглия винаги са населявали сънищата ми, както сигурно и вашите. Когато научих за преждевременната смърт на сър Хенри, месеци наред плаках всяка нощ.