Ала тази вечер трябваше да се примири, че ще изживее един наяве.
Тя спря насред библиотеката и остави свещника върху стара прашна маса.
– Рансъм, аз...
Той вдигна ръка и тя замълча.
– Предупреждавам ви, Гуднайт. Не ме предизвиквайте точно сега.
– Моля ви. Не искам да спорим. Само ми позволете да ви се извиня. Много, много съжалявам. Беше ужасно безразсъдно от моя страна да ви прочета това писмо. То пристигна отдавна, а аз така и не направих връзката. Не знаех, че това е вашата лейди Емили.
Херцогът избухна гневно:
– Значи, знаете!
– Да, знам.
Той направи две ядни крачки към нея. От светлината на свещта по белязаното му лице заиграха страховити сенки.
– Слушали сте хорските одумки за мен. А може би сте прочели нещо в камарата писма. Навирали сте си носа в тях без мен?
– Не – побърза да отрече тя. – Нищо подобно. Научих от Дънкан.
– Дънкан! Той ви е казал. – Херцогът изруга гневно и се обърна. – Това е то, значи. Не ми остана нито един човек на земята, на когото да вярвам.
– Не, не. Моля ви, не го приемайте така. – Докато говореше, тя се приближи, стопявайки дистанцията помежду им предпазливо, стъпка по стъпка. – Дънкан се безпокои толкова много за вас. Той не е искал да ви одумва, кълна се. И съвсем не ви е одумвал. Разказа ми историята на някой си херцог на Мотфеъри и някоя си лейди Шемили, а аз си направих изводите.
– Мот какво8?
Изи се тупна по челото.
– Няма значение. Моля ви, забравете, че съм казала нещо.
Преди да се опомни какво става, той връхлетя върху нея. Улови я за кръста и я притисна в стената, опасана с празни лавици.
– Предупредих ви – изръмжа той. – Предупредих ви да не ме предизвиквате. Сега ще си го върна.
Той се хвана здраво за лавиците, улавяйки я като в клетка между ръцете си. Бедрата ù се притиснаха в твърд ръб. Още един я подпираше на тила. Миризмата на вино стана нетърпима.
Херцогът я бе приклещил и тялото ù реагираше, както би реагирало всяко живо същество, хванато в капан. Косъмчетата на врата ù щръкнаха. Дробовете ù работеха като духало, поемайки и изпускайки въздуха. Сърцето ù биеше с див, гръмовен пулс в гърдите ù.
– С-съжалявам – заекна тя. – Много съжалявам.
– Съжалявате? За какво? Съжалявате, че ми прочетохте онова писмо? Съжалявате, че ме е заболяло? Съжалявате, че имате пръст в разгромяването на живота ми?
О, боже. Значи, все пак я обвиняваше!
– Съжалявам – рече тя предпазливо, – че лейди Емили така и не е разбрала що за човек сте.
– Ами! – Той плъзна ръка на кръста ù. После нагоре, после надолу по лъскавата, гладка коприна, проследявайки лениво извивките на гърдите и хълбоците ù. – И що за човек съм аз?
– Добър човек. Човек, който през една част от времето се държи грубиянски, а през останалата – отвратително арогантно. Но когато трябва, е предан и готов да закриля другите. Вие сте тръгнали подире ù, Рансъм. Хукнали сте да я гоните, а сте могли да я оставите да си замине.
– Да, хукнах подире ù. Но ако си мислите, че това ме превръща в героя от нейните приказчици, нищо не сте разбрали. Всичко, написано от нея, е истина. Аз не я обичах. Никога нямаше да я заобичам. За нея аз винаги бях злодеят.
Аз не я обичах.
Вместо да си отдъхне, че чувствата му не са били засегнати, Изи изпита егоистично успокоение за своите.
– Вие нямате представа. – Той се приведе към нея. Горещият му дъх премина по ухото ù. – Нямате представа как се изкушавам да ви погубя. Точно тук и сега. Отмъщението би било тъй дяволски сладко. Любимата непорочна девойка на Англия разтваря широко бедрата си за моя жезъл.
Краката ù се подкосиха от похотливите му думи. Въздухът не ù достигаше. Тези ужасни стегнати връзки на корсета. С всяко учестено дихание гърдите ù се надигаха от преградата на червената коприна. Връхчетата на зърната ù се бяха втвърдили от божественото триене.
– Вие не бихте постъпили така. – Тя преглътна мъчително. – Не сте от хората, които биха злоупотребили.
– Няма защо да бъда от тях. – Бръкна под полите ù. – А просто от хората, които не връщат покани.
Подпъхна ръка под коляното ù, вдигна го, избута го настрани и подпря петата ù на първата лавица над земята. С помощта на собствения ù крак я закова в тази непристойна поза.
Сърцето ù спря, когато отмести надиплените ù поли настрани. Отдолу тя не носеше нищо друго освен дълги чорапи. Но не можа да се реши да възрази или да избяга. Пламенното му докосване я вълнуваше и тя усети растящата си възбуда още преди той да я обгърне.