Не искаше да се връща в трапезарията и да продължава да се преструва. Искаше да остане тук с него, необуздана, пламтяща от страст. Опияненият ù, забързан отговор на ласките му... Той беше честен. Копнежът, който се трупаше между краката ù... Той беше истински.
Плъзна палец над гънката и нежно я разтвори за обследванията си. Тялото ù се разтърси от насладата и тя се улови за близката лавица за опора.
– Да. – Простена Рансъм. – Знаех си. Знаех си, че ще се къпеш в роса заради мен.
Прямите думи я подлудиха. Той приплъзна пръст в нея, а тя прехапа устни, за да не извика с пълно гърло.
Да!
Той знаеше точно за какво копнее тя. Движеше пръст навътре, навън и с всеки път потъваше по-дълбоко.
Ала това пак не ù стигаше. Тя залюля бедрата си напред и назад, като се мъчеше да го притегли още, още по-навътре в себе си. Жадуваше го. Жадуваше проникването му в дълбините ù.
– Никой друг не подозира, нали? Какво палаво, буйно момиче сте. Никой не вижда онова, което виждам аз. Никой друг мъж не ви е карал да се гърчите, да се задъхвате, да стенете!
Тя изви гръб и откликна без дъх:
– Никой!
– Само аз. – Пръстите му проникнаха надълбоко. – Кажете го.
– Само вие.
С тих, одобрителен стон той сведе глава и обсипа гърдите ù с целувки. Дръпна със зъби корсета надолу. Преди да успее да му каже, че е взела роклята назаем, пък и тя бездруго вече се опъваше по шевовете, усети как платът се раздра.
Гърдите ù се изляха напред и тя напълни дробовете си с опияняващ въздух.
– Да. – Той освободи гърдите ù от банелите и описа кръг с език около зърното ù. – Знам какво жадувате.
Плъзна ръце до кръста ù. Вдигна я на десетина сантиметра от земята и я настани на следващата лавица. Събра полите ù на кръста и се пъхна между краката ù.
– Ако искате да спра, кажете ми. – Гласът му беше пресипнал. – Няма нужда да пищите. Няма нужда да ме блъскате. Само трябва да ми кажете.
Изи не знаеше какво да отвърне. Тялото ù жадуваше неговото. Това беше сигурно. Но нима това щеше да бъде първото ù и може би единственото любене? Потайно, гневно съешаване върху прашните лавици? Той не би правил любов с нея. Той би се възпротивил срещу самата идея за любов.
– Аз... – Тя си пое дъх с усилие. – Не казвам „не“.
Той изстена и я повдигна тъй, че бедрата ù го яхнаха през кръста.
– Но казвам „не така“. Аз искам чувства. Искам нежност. Мисля, че вие също ги жадувате.
Той прекара пръсти надолу по гърба ù и плъзна език по гръдта ù.
– Прокълнете нежността. Да вървят по дяволите чувствата. Аз не съм мъжът, който ще задоволи копнежите на сърцето ви, но мога да ви дам всичко, всичко, което тялото ви жадува.
– Само защото...
Той засмука зърното ù и гласът ù секна, удавен от поредната вълна блаженство.
Тя вплете пръсти в косите му и опита пак.
– Само защото тя е избягала от вас, не значи, че жените не могат да ви обичат. Рансъм, аз... аз знам, че у вас има повече, отколкото показвате на света.
– Има много, много повече. – Той притисна таза си в нейния и твърдият хълм на члена му погали ядката ù. – Може да го имате. Точно толкова дълъг, твърд и надълбоко, колкото искате.
Ох. Ох, как го искаше.
Той се притисна в нея с твърд, упойващ ритъм. Топлата, изтъркана от времето кожа галеше бедрата ù. Изи изплака и се хвана за лавицата, неспособна да направи нищо, освен да се държи здраво по време на ездата.
С всяко завъртане на хълбоците му тя политаше по-нависоко. Приближаваше екстаза.
И той го разбираше.
– Излейте се заради мен. – Той пъхна ръка между телата им и пръстите му отново я изпълниха отвътре. Докато ги движеше напред-назад, дланта му притискаше перлата ù. – Трябва да го почувствам. Трябва да ви чуя.
В гърлото ù се надигна тънък вик наслада.
– Името ми. – Той мушна пръсти по-навътре. – Кажете името ми. Искам да знаете, че това съм аз.
– Рансъм! – Тя стисна силно лавицата.
И тогава ненадейно...
Нещо се отвори.
С трясък и свистене целият ù свят се завъртя на оста си. Запращайки и двама им в тъмница.
– Как...? – Тя се задъхваше. – Какво стана?
Проклет да е, ако знаеше. В един миг беше в рая. Изи изричаше името му на пресекулки, стиснала здраво в горещите си глъбини пръстите му... А победата беше в ръката му.
Миг по-късно двамата слязоха в ада. Цялата стена заедно с лавиците се бе завъртяла и ги бе изплюла тук.
Където и да беше това „тук“.
Той не би могъл да каже. Знаеше само, че вътре беше душно. И влажно. Миришеше на гнило и вековна плесен.
– Дали не е таен проход? – попита Изи, все тъй задъхана.
Той отдръпна ръката си от треперещата ù плът и свали полите ù толкова, колкото посмя. Но продължи да я притиска към лавицата с таза си, без да я пуска на земята. Един господ само знаеше какви гадости и чии останки се валяха в краката му.