Със свободната си ръка Рансъм опипа пространството.
– По-скоро е тайник. Ако някога е имало коридор, явно е бил зазидан.
– Сигурно е било бърлогата на свещеник. Скривалище. Строили са ги през шестнадесети век, когато католицизмът бил забранен. Но все трябва да има изход. Някакъв лост или...
– Оставете на мен.
Той опипа лавиците, подръпвайки и бутайки всяка. Нищо. Засили се с тяло към едната страна на стената, за да я завърти в обратната посока. Нищо.
– Дънкан и госпожица Пелъм ще дойдат да ни потърсят – рече той. – Щом чуем стъпки, ще викаме за помощ.
Тя го улови за връхната дреха. Той едва дишаше.
– Само не ме оставяйте.
– Какво има? Ударихте ли се?
Той усети как главата ù се поклати. Ръцете ù потърсиха реверите на палтото му и се свиха в юмруци.
– Просто... много е тъмно и аз...
– И вие не обичате тъмното. Спомням си.
Тя зарови глава в рамото му.
Богове на небесата. Изи не преувеличаваше. Това не беше просто страх, а ужас. Той го долавяше в потръпването, пробягващо под кожата ù. Чуваше го в учестеното ù дишане. Същата жена, която стоеше предизвикателно в лицето на прилепи, плъхове, призраци и херцози, беше вцепенена от страх...
От тъмното.
Рансъм не намери сили да се пошегува или да злорадства. Цялата му гневна похот се претопи в мрачна меланхолия. Той плъзна ръце по гърба ù и я притисна силно до гърдите си. Защото разбираше този страх, както познаваше собственото си сърце. Той бе тази злочеста душа, останала неотдавна самотна и уплашена в пъкъла на тъмнината.
– Всичко е наред – успокои я той. – Тук е тъмно, но вие не сте сама. Аз съм тук.
Тя продължи да трепери.
– Т-толкова е неловко и детинско. Така е, откакто навърших девет.
– Какво се случи тогава?
Виждаше му се късно на тази възраст да изпитва ненавист към тъмнината. Може би, ако говори за случката, това ще прогони страха ù. Най-малкото щеше да запълни тишината.
– Някога прекарвах летата на гости на леля си в Есекс. Тя нямаше дъщери. Само един син, Мартин. Може да съм го споменавала.
– Онзи, който ви беше хвърлил в езерото?
– Да. – Гърдите ù се повдигаха от забързаните дихания. Тя разказваше с кратки словесни пориви. – Точно той. Жалко, противно момче. Завиждаше ми, мразеше ме. Искаше да си замина. Щом ме свареше сама, почваше да ме бие и да ме обижда жестоко. Когато обичайният му тормоз не даде резултат, се опита да ме хвърли в езерцето. След като и така не се отърва от мен, един ден ме залови в градината, завлече ме в зимника и ме заключи там. Намираше се на трийсетина крачки от къщата и, естествено, беше под земята. Никой не чу виковете ми. Мина цяло денонощие, докато ме открият. А Мартин осъществи желанието си. Аз плаках толкова истерично, че леля Лилит ме прати у дома. Оттогава мразя тъмното.
Рансъм започваше да разбира.
– Ето защо са били приказките за лека нощ. Било ви е страх от тъмното.
– Да.
– И ето защо винаги сте в залата, когато се събудя на сутринта. Защото и сега ви е страх от тъмното.
Тя въздъхна бавно.
– Да.
Той изруга грубо и я погали по гърба.
– Този ваш братовчед е бил един малък, долен кучи син. Дано си е получил заслуженото.
– Ни най-малко. Сега е един напълно зрял кучи син, който пожъна всичките награди за злосторничеството си.
– Как така?
– Единственото завещание на баща ми е било изготвено още преди моето раждане, когато е навършил пълнолетие. Аз дори не знаех за съществуването му, а той така и не го е преработил. В него оставял всичко на най-близкия си наследник от мъжки пол, тъй че...
– Братовчед ви е наследил всичко.
Тя кимна.
– Когато Мартин дойде да си получи къщата и всичките ни вещи, аз си казах, че навярно е улегнал с годините. Може би двамата щяхме да успеем да се споразумеем. Но не. Той си бе все същият злонамерен, дребнав мерзавец, а сега ме мразеше още повече заради успеха на баща ми. Взе ми всичко – до последния писец. И то със задоволство.
Рансъм стоеше неподвижен. Не искаше да я плаши. В същото време гневът гореше в жилите му като буен, опустошителен пожар. Той се отказа от плана да чакат Дънкан и госпожица Пелъм да ги намерят. Беше толкова бесен, че можеше с тяло да пробие стената.
– Умълчахте се – рече тя.
Той си пое дъх, опитвайки да уталожи яда си.
– Упражнявам се в творческо мислене. Дали да хвърля братовчед ви на глутница изгладнели чакали? Или да гледам как цял пасаж пирани оглозгват месата му?
– Хубава задача. – Тя се засмя. – Ще питам лорд Перегрин какво мисли по въпроса.