Известно време мълчаха.
– Как я понасяте? – попита тя. – Как понасяте тъмнината през цялото време?
– Отначало не беше лесно. – Сериозно омаловажаване. – Но с времето свикнах. Тъмнината плаши, защото ни се струва безкрайна. Но не е тъй необятна, както изглежда. Човек може да я изследва, да изучи формата ù, да я измери – точно както можете да видите стаята с очите си. Човек разполага с ръцете, носа, ушите си.
– Аз разполагам с ума си – прошепна тя. – Това е най-лошото. Не друг, а умът ми запълва мрака с ужасни неща. Имам твърде развинтено въображение.
– Хлопнете му вратата тогава. Никакви приказки и чудновати истории. Съсредоточете се само върху нещата, които можете да усетите със сетивата си. Какво има пред вас?
Тя допря длани в тънката му, хладна риза.
– Вие сте.
– Какво има от двете ви страни?
– Ръцете ви.
– Какво има зад вас?
Тя пое бавно дъх.
– Дланите ви. Дланите ви са на гърба ми.
Той я погали, за да я стопли.
– Не ви трябва да знаете друго. Аз ви държа. Ако в мрака има страшилища, ще трябва да минат през мен.
След малко треперенето ù се поуспокои. Напрежението в гърдите ù донякъде намаля.
– Толкова сте голям и силен – измърмори тя.
Той не отвърна.
– И миришете много успокоително. – Тя отпусна чело върху рамото му. – На уиски и кожа. И на куче.
Описанието изтръгна смях от него.
– Вече се учите. Има много неща, които може да разберете за хората, без изобщо да ги виждате. Миризми, звуци, тъкани. Понякога ме учудва колко малко внимание съм обръщал на подобни неща, преди да бъда ранен. Ако има дар в ослепяването, то е, че сега забелязвам неща, които иначе бих пропуснал.
Жената в ръцете му, да речем.
Ако само преди година-две пътят му се бе пресякъл в двореца с този на Изи Гуднайт, беше сигурен в едно. Никога не би спрял погледа си върху нея. Тя беше чернокоса, нежна и скромно облечена. Невинна, неуверена в привлекателността си. С една дума, не беше негов тип. Очите на херцога обикновено се зарейваха към по-жизнерадостни, светлокоси жени.
В този случай те щяха да му свършат лоша услуга.
Защото тази жена... тя беше откровение. Всеки път, когато я взимаше в обятията си, отново го изпълваше удивление от топлината и мекотата ù. От свежия зелен мирис на косите ù и от сладостта на див мед в гласа ù. От инстинктивната ù страст.
И от нежността ù. Тя плъзна ръце надолу и го прегърна през кръста.
Притисна лице в гърдите му.
Сгуши се.
Ето че отново си беше тя.
– Е, ако повишеното внимание към неща, които иначе бихте пропуснали, е най-хубавото на слепотата, кое ù е най-лошото? – попита го Изи.
Боже. За тази чест имаше твърде много претенденти. Тя можеше да се досети за повечето. Други дори не би проумяла, а и той никога не би ги изрекъл пред нея.
– Научих се да мразя изненадите – рече той и сам се изненада от признанието си. – Сега съм човек на навика. В ума си имам карта на всяка стая в замъка, на всяка фотография и свещник. Принуден съм да оставям всяко нещо там, където съм го намерил, иначе съм загубен. Чувствам се като стар мърморко и се оплаквам от всичко неочаквано.
– Мен не очаквахте.
– Да, не ви очаквах.
– Аз промених навиците ви. Премествам туй или онуй из картата в ума ви.
– Да, премествате.
Тя повдигна глава от гърдите му.
– Разбирам защо не ме искахте в замъка. Аз бях изненада. Навярно сте ме мразили.
Той я погали по лицето.
– Не ви мразех.
– Е, ако отначало не сте, сега имате всички основания. Рансъм, трябва да ми повярвате. Много съжалявам. За писмото, за замъка, за лейди Емили. За всичко. Имате пълно право да...
– Шшт, тихо, Гуднайт. Попаднахме в капана на тази тясна, тъмна ниша. В момента едва ли можем да се разбираме по-добре. Мисля, че сега не е времето да ме подсещате за многото сериозни причини да негодувам срещу вас и да презирам всичко, което защитавате.
– Добре. – Тя въздъхна дълбоко. – Като се замисля, може би не бива да чакаме да ни се притекат на помощ. Тук някъде все трябва да има лост.
– Аз ще го намеря.
– Не, на мен се пада. – Изи се отдръпна. – Може би трябва да пресъздадем позата, преди стената да се завърти. Вие бяхте между краката ми, а аз се държах за лавицата някъде... тук.
Рансъм покорно застана на мястото си, повдигна я за хълбоците и се почувства като магаре. Нима наистина я бе държал в тази поза? Разкрачена широко, с крака, увити около кръста му, докато той се блъскаше в нея и предявяваше похотливи желания само за да докаже нещо на наранената си гордост?
Да. Изглежда, така бе направил.
– Да видим. Как беше? О, да. Вие бяхте пъхнали пръстите си в мен и ме молехте да кажа името ви, а сетне...