– Изпратих го в селската кръчма. Имаше нужда да пийне едно, а не е от хората, които пият сами.
– Но той нямаше да е сам. Щеше да бъде тук с вас.
– Аз обаче съм от хората, които пият сами. – Той отпи още една глътка. Силното уиски го изгори отвътре. – А вие защо не останахте с госпожица Пелъм?
– Тя ме покани. Но ù отказах.
– Едва преди три часа намерихме мъртвец зад стената. И прекарахме десетина минути в неговата компания. Не се ли боите да останете тук тази нощ?
– Разбира се, че се боя. Винаги ме е страх, всяка нощ. Това би трябвало да ви е известно вече. Но това е моят дом. Твърде дълго чаках да имам истински дом, за да хукна при първия – е, при третия или четвъртия – спомен за неприятност.
Тя издърпа стол и седна.
– И ако трябва да съм честна, има още една причина да се върна. – Гласът ù се смекчи. – Тревожех се. Не исках да оставате сам.
Мили боже. Как така тази жена гледаше света през тънкия воал на някакви приказки за деца, но притежаваше орлов поглед, станеше ли дума за слабостите на Рансъм? Колкото и дребен да беше недостатъкът му, колкото и да се мъчеше да го скрие... тя откриваше слабото му място и забиваше орловите си нокти в него.
Изи се премести в креслото до неговото.
– Останките на този беден човек... – Той усети потръпването ù. – Това дойде като шок за всички ни. Но вас наистина ви разстрои.
Вярно. Разстроило го беше доста. Защото това можеше да е той.
Херцогът се наведе напред и главата му увисна към пода. След двеста години това можеше да бъде той. Една торба съсухрени, забравени кости в замъка.
– Трябва да знаете, Гуднайт, че провалихте всичките ми планове.
– Всичките? Нима? Добре съм се справила, значи.
– Не бъдете тъй самодоволна. Не бяха много. Всъщност беше останал само един – да не мърдам оттук, докато се превърна в прах. – Той се изправи в креслото и прокара ръка през косата си. – Тогава пристигнахте вие.
– Не ми казвайте, че сте открили отново желание за живот и това се дължи на мен. – Тя се плъзна още по-навътре в креслото и коприната зашумоля. – Няма да мога да ви позная.
– За бога! Недейте!
– Какво съм направила?
– Усмихвате се.
– Откъде знаете, че се усмихвам?
– Чух ви. По дяволите, почувствах усмивката ви. Топла, нежна и... – Той се навъси. – Пфу!
Тя издаде тънък звук.
– О, Рансъм!
– Та това е още по-зле. – Той повдигна рамене, като че искаше да предпази слуха си. – Ето, виждате ли, затова провалихте всичко. Просто питайте онзи приятел зад стената. От векове насам замъкът „Призрак“ е бил най-подходящото място, което човек би могъл да намери, за да изгние в него. Но вече не. Сега тук има завеси и официални вечери. Това е нетърпимо.
– Може би – рече тя нежно – това означава, че трябва да се върнете в Лондон. Обратно в света на живите.
Той поклати глава. За какво да се връща? Там не го чакаше нищо.
Нямаше истински другари. Никога не ги бе търсил. Той беше херцогът на Ротбъри, един от най-знатните и богати люде в Англия. Не му трябваше да се увърта около този или онзи и да се домогва до признание, а всеки, който се опиташе да спечели благоразположението му, беше кандидат за недоверието му. Такива хора търсеха само изгода за себе си.
Колкото до враговете му... В младостта си той бе трупал врагове, както малките момчета трупат лъскави камъчета. Ако хората го мразеха, поне честно си бе заслужил отвращението им. Пък и враговете му не можеха да му сторят злини. Той беше неуязвим.
Точно до мига, в който стана уязвим.
Проклети очи! Как пък точно тях изгуби. Ако беше ръка, щеше да се оправи и без нея. И крак би дал. Даже двата. Ако не възвърнеше зрението си, вечно щеше да му се налага да разчита на друг за делата си. Беше станал затворник на собствената си младежка арогантност. Останал бе сам, без довереник.
Е, поправи се той неохотно, тази вечер това не беше съвсем вярно.
Точно в момента не беше сам. Рансъм не помнеше някога да е усещал тъй силно нечие друго женско присъствие. Остротата на възприятията му беше болезнена. Изи го погубваше по хиляди дребни начини.
Подкладеният огън запращаше към него горещи вълни и всяка една ухаеше на нея. На дим и диви цветя. Близостта ù го опиваше.
Чу я как сваля фибите. Една по една, тънките метални пръчици подрънкваха върху масичката. Всяко потропване разтърсваше тъпанчетата му като барутен взрив.
Тогава тя въздъхна. Съвсем тихо, нежно дихание. Звукът премина през гърдите му като ураган, способен да поваля дървета.
Иронията не му убягна.
Бяха сами. Той беше малко замаян от уискито, а тя твърде уязвима. Моментът беше идеален да продължи с плана си да я погуби. Можеше да подложи на обсада девичето ù покривало. Безмилостно да разкъса задръжките ù. Да открадне час-два преходна наслада, преди да докаже отвъд всяко съмнение – романтизмът е упражнение по доброволна самозаблуда и нито една, нито една история не свършва с добър край. Поне не в този замък и не с мъж като него.