В плана му имаше само една пречка.
Харесваше я прекалено много, за да го изпълни докрай.
– Трябва да се оттеглите за нощта – рече той мрачно. – Още сега.
– Да. – Тя се прозина. – Май трябва.
Ала не си тръгна веднага. Надигна се от стола и започна да ходи насам-натам. Отначало той си помисли, че си взима свещ, за да си свети нагоре по стълбите. Но защо се бавеше толкова?
Той се ослушва цяла минута в подрънкването на железните поставки за дърва в камината, в шумоленето на дрехи, в лекото поместване на един от столовете, докато най-сетне прозря истината.
– Спрете. – Рансъм скочи на крака. – Спрете веднага.
– Какво да спра? – В гласа ù се долавяше явна нотка на вина.
– Спрете онова, което правите.
– Не знам за какво говорите.
– Напротив, знаете. – Тръгна към нея. – Току-що побутнахте онзи стол към масата. А преди това закачихте палтото ми на закачалката.
– Много добре, заловихте ме. Повикайте съдията. Вържете ме на позорния стълб заради прекомерна спретнатост.
– Това не е спретнатост, Гуднайт. Знаете, че не е.
Това нямаше да ù се размине. Той знаеше отлично с какво се бе заела. Подреждаше стаята, преди да се качи, за да нощува горе. Уверяваше се, че всеки стол, възглавничка и ръжен са по местата си.
Заради него.
Това не беше просто спретнатост. А разбиране, грижовност. Но при неговото емоционално състояние тази вечер подобно поведение бе опасно. Все едно как Изи щеше да изпише думата.
– Ще ви изпратя до кулата. – Той ù предложи ръката си, преди да го е обвинила в кавалерство, галантност или нещо друго, също толкова нелепо. Мотивите му бяха изцяло възмутителни.
Искаше му се да е близо до нея, да се изкачат рамо до рамо до горния етаж. Искаше му се да я води по коридора, да плъзне ръката си на кръста ù и да я остави там. Искаше му се да усети гъделичкането на разпуснатите ù къдрици по ръката си.
Искаше му се...
Божичко, как я желаеше. Цялата!
– Стигнахме. – Тя спря пред свода, водещ към стаята в кулата. – Лека нощ, Рансъм.
Той постоя, броейки стъпките ù нагоре. Едно, две, три, четири...
– Goodnight.
Тя спря. После се върна няколко стъпала надолу. Едно, две...
– Отпращате ли ме, или ме викате? – попита Изи. – „Goodnight, ела тук?“ Или „Good night, вървете си?“
По дяволите, и той самият не знаеше. Думата просто се изтръгна от него. Предполагаше, че чувството зад нея беше нещо като: „Гуднайт, свалете всичко от себе си, увийте краката и ръцете си около мен и никога не ме пускайте“.
– Петнадесетото стъпало. Малко по-тясно е от другите.
– Ах, не сте искали да падна и да се ударя. Колко мило.
– Не е мило. – Той стисна зъби. – Днес вече събрах една купчина кости. Не ми се иска да се боря с втора.
– Дори така да е. – Тя го погали по лицето. – Благодаря ви.
Върховете на пръстите ù се спряха на бузата му като съзвездие от неочаквана нежност. Той обви пръсти около китката ù с намерението да я отдръпне от себе си.
Вместо това погали с палец развълнувания ù пулс. Кожата ù там беше тъй гладка. Пред вътрешния му взор разцъфнаха цветчета. Във всички оттенъци на розовото. И след като явно бе прекрачил границата на сантименталната лудост и нямаше накъде повече да се посрами...
Той поднесе китката ù към устните си. И целуна нежното, скъпо пулсиране като някой проклет, влюбен глупак.
Бог да те благослови.
Пусна я и стисна очи. И бездруго висеше на тънка нишка. Ако в този миг зрението му по чудо се възвърнеше, тя нямаше никакъв шанс.
– Имайте милост към един съсипан мъж. Вървете в стаята си.
Той остана в началото на стълбището, заслушан в леките ù стъпки, които се виеха нагоре към кулата. Душата му гореше от болезнен копнеж да я последва. Подпря се на свода и стисна камъка, борейки се с желанието си.
Когато последните ù стъпки заглъхнаха, той се обърна и тръгна. Беше стигнал края на коридора и изброил половината стъпала по обратния път към залата, когато чу вика ù:
– Рансъм!
Застина с ръка върху камъните. По гърба му пробяга хлад.
– Рансъм, елате веднага!
И тогава за миг той осъзна всичко. Осъзна защо бе вървял всяка нощ в мрака през замъка. Заучавайки дължината и ширината на всяка стая, свод, коридор, стълбище. Не за да върне силите си и да овладее пространството, което сега беше негов дом и затвор. Беше правил всичко това с една-едничка цел: