Той знаеше какво да ù даде.
Пъхна ръка, притисна с палец перличката ù и започна да описва малки, настойчиви кръгове. Напрежението се разби на хиляди късчета сладост и тя обви врата му, а светът ù се сведе до плътните, твърди движения на члена му. Екстазът ù бе безтегловен, обезсилващ, безкраен. Като свободно падане през облаците на блаженството.
Над нея той изруга. Сетне простена. Сетне пак изруга.
Изведнъж ù се прииска да се разсмее. Той беше прав. В този миг думите бяха отвъд него. Беше приятно да знае, че го бе пратила на друго място.
Един последен, неистов залп от тласъци и той се строполи върху нея. Тежък, задъхан, плувнал в пот, треперещ.
Най-сетне пусна ръцете ù. Хвана я за кръста и я стисна силно. Положи глава на гърдите ù.
Изи нерешително допря дланта си върху мокрия му гръб. С другата го погали по косите.
За миг тялото му се изопна. Нейното също. Сетне въздъхна така дълбоко, сякаш изкарваше въздух, стоял месеци в дробовете му. Може би години. Цялата му арогантност, гордост, гняв, страх, похот – всичко се изтръгна от него. В прегръдките ù остана само той.
Тя го погали отново, вплете пръсти в нежните, тежки къдрици. Сърцето ù се изпълни с непоносима топлина. Все едно какво ще стане утре. Тази нежност струваше всичко.
– Рансъм – прошепна тя. – Току-що се влюбих мъничко във вас. Но не се тревожете. Не очаквам да отвърнете на чувствата ми и знам, че връзката ни не може да трае вечно. Но толкова дълго чаках някого, когото да обичам, че... не мога да се сдържа.
Тя почака да чуе отговора му с развълнувано сърце.
Когато най-сетне дойде, беше слабо, гъргорещо хъркане.
Глава 19
Странни неща разбудиха Рансъм на следващото утро. Слънцето, леещо топлината си по лицето му. Нежният бриз, дъхащ на цъфнали цветя. Птичите песни.
Гъделичкането на нечия коса по врата му.
– Рансъм. Рансъм!
Някой друсаше тежко отпуснатите му ръце.
Изи!
Той отвори очи. Видя ореола от къдрици край бледото ù лице. Черните ù вежди. Червените ù устни.
– Рансъм, събудете се – рече тя и пак го разтърси. – Какво става? Да не сте мъртъв?
– Не. – Гласът му беше дрезгав. – Не съм умрял. – Вълнението пареше в ъгълчетата на очите му като киселина. Той повтори, ала този път по-бавно. Внимателно. – Не съм умрял.
Беше съвсем жив. Събудил се бе, както никога досега. Сърцето му като нов орган помпаше пенлива радост в жилите му. Идеше му да хукне към прозореца и да запее с пълно гърло.
Не беше докосвал жена от...
Е, отдавна.
През първите месеци след раняването му живееше в ужасни болки и дори не можеше да си помисли за това. А сетне... сетне се бе побоял, че всичко ще напомня влизането в непозната стая. Той ще се лута слепешката, ще проклина. Ще прави глупави грешки, докато научи разположението ù. И ако не сполучи?
Ако не се справи?
Но не стана така. Беше хубаво. Тъй дяволски хубаво и за двама им. Откъслечни спомени заприиждаха. Влажният плам, който притиска пръстите му и го кара да полудее от копнеж да проникне в нея. Тясното ù, охотно посрещане след сливането на телата им. Прелестният начин, по който го бе държала накрая.
Изи, Изи.
– Добре. Сега побързайте и се облечете.
– Какво? – Той примигна и седна в леглото.
Тя се понесе из стаята, захвана да се измие и да се облече. Приличаше му на танцьорка в бурлеска. Започна да търка тялото си с гъба и водата се разплиска и закапа. Той наблюдаваше неподвижно как бялата риза се спуска над черната ù глава, а сетне по бледорозовата колона на голото ù тяло. Изи разпусна косите си и те се изсипаха като черен водопад, който отново трансформира силуета ù. Светлината и тъмнината редуваха надмощието си във вечната си схватка.
В душата му нямаше и помен от съмнение, че Изи е най-очарователното създание, което бе виждал. Съвършено, изначално чувствена.
Той се примъкна към края на леглото, улови я за кръста и я притегли към себе си. Притисна чело в коремчето ù.
– Изи...
Тя се отдръпна.
– Не бива. Не сега. Не знам къде е отишъл Дънкан, но със сигурност скоро ще се върне. Не може да ни свари така.
Рансъм потри лицето си.
– Повярвайте ми, Дънкан е виждал много, много по-страшни неща. И знае да държи езика си зад зъбите.
– За вас двамата това може да е просто поредната утрин. Но за мен е малко по-необичайна. – Топка платове го удари в гърдите. – Дрехите ви.
Като нямаше накъде, той размота одеждите си. Тази сутрин и за него не беше „поредната“.