Той помълча известно време.
– Любовта не е нещо, което знам как да предложа. Не притежавам великодушието на хиляди хора. Вие прочетохте писмата ми. На своя страна нямам ничие великодушие. И не всички сме отраснали в стаи със звезди, загърнати под завивка и всяка вечер с целувка и приказка за лека нощ.
Сърцето ù се сви.
– А вие как заспивахте вечер?
– Богат.
Тишината натежа, затова тя обърна поглед към писмото.
– Никога не съм претендирал, че съм романтичен герой. А сега съм осакатен, белязан, презрян от света. Но все бих могъл да ви осигуря. Все още съм херцог.
– Почакайте. – Тя се взираше вцепенено в листа хартия в ръцете си, преглеждайки набързо съдържанието. – Според това писмо вече май не сте.
– Какво?
– Това експресно писмо от адвокатите ви пристигна току-що. В него се казва, че са свикали комисия по освидетелстване. Искат да ви изкарат луд и да ви отнемат титлата херцог на Ротбъри. – Тя свали писмото. – Пристигат тук. Идната седмица.
Глава 20
Ако през остатъка от сутринта бе пристигнал някой случаен посетител, той нямаше да завари нищо по-скандално от една разтревожена секретарка и нейния ядосан работодател, заринати до гуша в работа.
Бяха отворили, прочели и подредили всяко писмо.
Всяко.
Изи рееше поглед.
– Ето го най-сетне. – Тя започна да чете писмото на глас. – „Ваша милост, уведомяваме ви, че сделката е приключена. Замъкът „Призрак“ беше продаден по ваша молба.“ – Тя свали листа. – Датата е отпреди три месеца. Значи, все пак са продали замъка на Линфорт.
– Но аз никога не съм отправял подобна молба. Нито съм им нареждал да инвестират в синапени плантации и да купуват арабска менажерия с диви животни. – Рансъм бутна настрани една от купчините писма. – Това обяснява хаотичните отчети и покупки. Опитват се да ме изкарат неуравновесен. Скроили са ми заговор.
– Заговор? – повтори Изи. – Адвокатите? Но защо им е било да го правят?
– Вероятно работят съвместно с наследника ми. Вие не сте единственият човек с лаком братовчед. Моят не би се осмелил да ме хвърли в езеро или да ме заключи в зимника, но с радост би взел титлата и имотите ми, ако му се отвори случай.
Изи прегледа купчината с известия.
– Това е извън опита и знанията ми. Нуждаете се от помощ. Нов адвокат може би.
Той отхвърли предложението.
– Не мога да се доверявам на никого.
– Знам и това е проблем. Трябва да започнете да вярвате в хората, Рансъм. Започнете, като им позволите да ви опознаят. Не просто силата, а и слабостите ви.
Той закрачи напред-назад по каменния под.
– Да ги оставя да ме опознаят. С всичките ми слабости. Да, така смятам да постъпя. Веднага щом вие оповестите, че Изи Гуднайт не е вече момиченце, а двадесет и шест годишна жена, която обича да галят зърната ù.
Може би той имаше право, каза си Изи. И двамата криеха по нещо от себе си. Ала последиците бяха коренно различни.
Тя върза една купчина писма, за да ги прибере.
– Казвам само, че нещата са стигнали дотук, защото вие сте се срамували...
– Срамувал съм се?
– Да. Срамували сте се. – Изи се умори да увъртат. Нали сам ù беше казал, че не иска да щадят чувствата му. – Вие сте човек с положение, а избраницата ви е избягала с един нищо и никакъв фермер. Сетне фермерът ви е надвил в дуел, от което сте ослепели. Сигурно е било унизително.
– Фермерът в нищо не ме е надвивал, по дяволите! – Той спря край прозорците. – Знаете ли кое е по-опасно от дуела срещу съперник, ненадминат с шпагата?
– Кое?
– Дуелът срещу пиян от любов глупак, който изобщо не знае какво прави. Човек сякаш отбранява и двете страни едновременно. Той никога не беше хващал шпага през живота си. Трябваше дяволски да се поизпотя, за да не го промуша.
Какво говореше той? Нима е бил ранен, докато се е мъчел да не надвие съперника си?
Тя стана от масата и се приближи към него.
– Рансъм...
– Не можех да го убия. Това нямаше да донесе на никого нищо добро. Хукнах подире им само защото се боях, че тя не е тръгнала по своя воля. По този въпрос заблудите ми бяха разсеяни.
Изи се трогна. Съжали, че използва думата срам. Той нямаше защо да се срамува от действията си. Беше рискувал всичко, за да предпази онова момиче. Трябваше да носи белега си с гордост.
– Добре сте постъпили. – Изрече го твърдо. Не като помирителен жест, а като факт, който не ще му позволи да оспорва. – Сигурно сте били привързан към нея.
– Аз възнамерявах да се оженя за нея. Естествено, че бях привързан. Доколкото мъж като мен може да се привърже. Не, помежду ни не гореше пламенна страст, нямаше нито духовно, нито интелектуално сходство, но аз вярвах, че тя е... практична. Иска да стане херцогиня, да харчи парите ми и да притежава достатъчно търпение, че да понесе в замяна недостатъците на характера ми. – Той раздвижи едната си ръка. – В крайна сметка явно съм си съставил грешно мнение.