Изи си спомни писмото на лейди Емили и съвестта я загриза остро.
– Тя е била много млада. Навярно чувствителна и уплашена.
– Не, не. Мисля, че е тъкмо обратното. Беше по-проницателна, отколкото аз допусках. – Той се обърна към купчината писма. – Когато изгубя контрола върху цялото си състояние, тя ще празнува, че се е отървала на косъм.
Ако вие изгубите цялото си състояние, какво ще стане с мен?
Изи се сгълча за тази мисъл, но страхът бързо пълзеше. Наглед поне, замъкът законово беше неин все пак. Но тя нямаше да може да го задържи – нито пък да си намери нов дом – без надницата, която той ù беше обещал.
– Мили боже! – влязоха Абигейл и Дънкан и огледаха купчините писма. – Какво е станало тук?
Рансъм се изправи.
– Предателство. Ето какво е станало.
– Още едно тяло ли има зад стената?
– Не. – Изи вдигна писмото, пристигнало по спешност. – Очакваме важни посетители идната седмица. По всичко личи, че Негова милост ще трябва да се изправи пред комисия по освидетелстване.
– Ще решават дали е луд? Но това е абсурдно. Херцогът не е луд. – Абигейл се извърна и прошепна на Изи: – Нали не е луд?
О, Абигейл. Изи повдигна вежди и поклати глава, „не“.
Дъщерята на викария продължи с не съвсем поверителен шепот.
– Но пък снощи се държа доста странно.
Рансъм се покашля.
– Госпожице Пелъм, застанал съм до вас. Не съм глух. А адвокатите и лекарите с просто око ще могат да видят, че не съм луд.
Но той все пак беше сляп.
Това беше премълчаната причина за тревогата им, която не излизаше от умовете им. Слепците често биваха затваряни в лудници дори иначе да бяха с разсъдъка си. А със занемарените си търговски дела и продължителното си драматично отсъствие от обществото на Рансъм никак нямаше да му бъде лесно. Ако адвокатите му искаха да го отстранят, истината щеше да бъде тежък удар срещу него.
– Исусе. – Той прекара ръце през косите си. – Мога да изгубя всичко.
– Не, няма – рече Изи. – Няма да го позволим. Защото, ако вие изгубите всичко, тогава и аз губя всичко. А също и Дънкан, и Абигейл.
Ако Рансъм изгубеше титлата си, Дънкан щеше да остане без работа. Ако Изи се видеше принудена да изостави замъка поради липсата на средства, Абигейл щеше да изгуби подкрепата за енорията.
Всички бяха в един кюп.
– Забравете всичко, което съм ви казвала за честността. Щом адвокатите са ви лъгали, вие също ще ги излъжете. Не е нужно да научават точно колко сте пострадали. Когато аз пристигнах в замъка, ми трябваха часове, за да осъзная, че сте сляп.
– През повечето време бяхте в безсъзнание – посочи той.
– Все едно. Разбирате какво искам да кажа. Вие познавате замъка и дори в тъмното можете да се съсредоточите дотолкова, че очите ви да не блуждаят. Трябва само да блъфирате по време на разпита. После, когато си отидат, ще уволните Блейлок и Ригет и ще си наемете нови адвокати.
– Ами замъкът, госпожице Гуднайт. – Дънкан се огледа. – Хич не подхожда на един херцог да живее тук.
– Тогава ще го направим да подхожда. – Тя изпъна рамене. – Имаме една седмица. Замъкът – или поне паркът – трябва да бъде изряден. Но не бива да променяме подредбата на стаите и на йота. Херцогът ще има нужда от дрехи. А на мен също ще ми дойдат добре една-две нови рокли. – Изи кършеше пръсти. – Ще ни трябват и слуги. Много слуги. За почистването, за градината, за сервирането...
– За мен ще е несравнимо удоволствие да освежа гардероба на херцога – обади се Дънкан.
– Изи, аз ще се радвам да ви помогна за роклите. Всички сме готови да запретнем здраво ръкави. Но с последната част – с прислугата – ще ни бъде трудно. – Абигейл се изпълни със съжаление. – И бездруго с мъка убедих местните да работят в замъка... с кървавата му история, със слуховете за призраци и дългото уединение на херцога. След онези кости зад стената... – Тя поклати глава. – С времето ще мога да ги убедя да се върнат, сигурна съм. Но едва ли тази седмица.
– Дори да успеехме да наемем хора – додаде Дънкан, – не знам дали ще смогна да ги обуча прилично за това време. А после изниква въпросът с униформите и ливреите. Цялата работа ми се вижда безнадеждна.
– Но все трябва да има надежда – възрази Изи.