Абигейл се усмихна.
– Права сте. Нима Кресида и Улрих биха се отказали? Разбира се, че не. Ще се справим някак. Не се съмнявайте!
И с това четиримата потънаха в мълчание.
Изпълнени със съмнение.
Ала време за губене в съмнения нямаше. Не и когато ги чакаше толкова много работа.
През следващите няколко дни обитателите на замъка „Призрак“ работеха здраво. А Рансъм най-много от всички.
Няколко дни след разговора им Изи го наблюдаваше от вратата как пише нещо по един празен лист – ред след ред, след ред. След десетото повторение той вдигна листа към светлината сякаш се мъчеше да определи дали редовете са прави.
Явно неудовлетворен, изруга, смачка листа и го хвърли в огнището.
Изи затаи дъх и изчака огънят да го погълне. Едва когато Рансъм извади нов лист хартия, тя се осмели да влезе.
– Зает съм, Гуднайт.
Той познаваше стъпките ù отлично.
– Това няма да ви забави много – увери го тя.
– Да чака тогава. Вървете да почистите някоя паяжина от тавана или да лъснете някое огледало. Все трябва да има някаква къщна работа, която чака.
– Тук има една работа, която чака. Ето. – Тя сложи подноса на масата до него. – Трябва да хапнете нещо.
Той не ù обърна внимание.
Тя разряза една круша на парчета и му поднесе едно.
– Зрението ви се подобрява, когато се храните. А то ще ви трябва, защото ще ви покажа нещо важно.
– Добре. – Рансъм я улови през кръста. Сетне взе със зъби парчето круша от ръцете ù и го погълна. – Ето на`.
Тя му поднесе ново. Той изяде и него. И така парче по парче, докато крушата изчезна. Накрая Рансъм облиза дланта ù и изсмука сока от пръстите ù един по един. Коварният му език се завъртя край кокалчетата и погъделичка чувствителната кожа между пръстите ù.
Най-сетне тя измъкна звучно кутрето си от устата му. Пук.
– А сега да видим какво е това важно нещо, което трябва да ми покажете.
Проклета да е, ако помнеше след това чувствено нападение. Наложи се да разтърси глава, за да я проясни.
О, да.
– Новата ви спалня.
Устните му се повдигнаха в онази дяволита полуусмивка.
– Отлично.
Тя го поведе нагоре по стълбите и по коридора. Чувстваше се като пиле, повело лисугера право към бърлогата му.
– Ето – рече тя напрегнато. – Спалнята на херцога. Сложихме капаци, за да не влизат прилепите, сетне почистихме комина. Драпериите на леглото и килимите са нови. А също и завесите.
Той отиде в средата на стаята и кимна замислено.
– Харесва ми как сте нагласили стаята.
Тя се засмя.
– Не е нужно да си съчинявате комплименти. Не беше това целта ми. Исках да ви дам възможност да запомните стаята, преди... Преди да са пристигнали новите слуги.
– Не си съчинявам. Чувам разликата. – Той направи още една отмерена крачка. – Цялата стая е по-мека. Отзвуците са приглушени, острите краища са изчезнали. Уютно е.
Изи се усмихна и нервите ù се отпуснаха. Той не беше длъжен да хвали тежкия им труд, но похвалата му означаваше много.
– Ами леглото? – попита я.
– Ами... още е тук. Точно където си беше и преди.
– Покажете ми.
Тя пое протегнатата му ръка и го отведе до огромното легло с четири колони.
– Ето. Естествено, подменихме постелята. И увихме нови въжета около рамката.
Той опита леглото.
– Хм.
После я хвана за ръцете и скочи с нея отгоре му. Изи изпищя и двамата се строполиха, сплели крака.
– Какво правите?
– Проверявам нещо. – Той обгърна краката ù със своите и се завъртя с нея по цялото легло. Когато отново спря по средата, рече: – Прав бях. Побира един херцог и още шест жени.
– Ако искате шест жени, нито една от тях няма да съм аз. – Тя се измъкна и седна. Той я дръпна обратно.
– Ами ако искам само вас? Шест пъти.
– Шест пъти за една нощ? Невъзможно.
– Това ми прозвуча като предизвикателство. – Обгърна гърдата ù. – Приемам.
– Рансъм... – Думите ù заглъхнаха във въздишка, докато той прекарваше език по дантеленото деколте на роклята ù. – Рансъм, не бива. Не сега. Чака ни още много работа.
– Вече свършихте доста работа. Тихо. – Той разтвори краката ù. – Работихте тъй усилено, Изи. Тази стая е доказателство. Отпуснете се за малко. Нека ви дам нещо в замяна.
Тревожеше я, че той не е в състояние да приеме и най-дребната добрина – даже и парче круша, – без да се чувства длъжен да ù се отплати по някакъв начин. Ако не с надница, то с плътска наслада.
Тя, разбира се, нямаше нищо против. От дни почти не беше мигнала. Меката подвижна постеля тъй приканващо бе обгърнала телата им, якото му, закопняло тяло я притискаше божествено отгоре. Толкова много ù бе липсвал.
Но...
Той я целуна по ухото, а тя въздъхна и се усмихна.