– Защо не бяхте по-сговорчив?
Той плъзна ръка под полата ù.
– Къде ще отиде радостта ми тогава?
Радост.
Думата я изненада.
Можеше да използва всяка друга дума в това изречение. Къде ще отиде удоволствието ми? Или Къде ще отиде забавлението ми?
Но той не бе казал „удоволствие“ или „забавление“. Беше казал радост. Нима наистина изпитваше радост с нея?
Дано, каза си Изи. Не можеше повече да отрича. Мечтаеше той да се чувства като у дома си тук. Тук, в замъка, тук... с нея.
Ако успееха да се справят с този... своего рода преглед... вече нямаше да има нужда той да се крие мрачен и умислен в замъка „Призрак“.
Но дали ще иска да остане?
Тя докосна лицето му, погали го с пръсти по бузата, по косата. Невъзможният, сломен, белязан мъж, който я бе прибрал от дъжда. Който я бе спасил от страха ù в тъмното. Който я бе накарал да се чувства красива и желана в обятията му.
В себе си той криеше още много достойнства. Да можеше Изи да намери как да стигне до тях. Страст. Преданост. Любов. Нейде дълбоко в душата му биеше вярно и предано сърце, което се мъчеше да излезе на бял свят изпод белезите и гордостта му. Част от нея бе предусетила това още от първия ден, когато я бе внесъл на ръце.
– Рансъм – прошепна тя. – Каквото и да се случи, надявам се...
– Почакайте. – Той ù даде знак да мълчи и се намръщи. – Какво, по дяволите, чуват ушите ми?
До слуха му стигаха звуци, които се бе надявал да не долови никога пак. Хлопането на копита, скърцането на колела и непрестанното дрънчене на долнокачествени брони.
Мила майчице! Те се завръщаха.
– Подранили са – рече Изи.
Тя е знаела?
– Изи, кажете ми, че това не е ваша работа.
– Моя е. Моля ви, не се гневете.
Ще рече човек, че можеше да ù се разгневи. Той стана от леглото и отиде до прозореца – хем неохотно, хем непреклонно, сякаш привлечен от гледката на раздрънканата каляска. Познатата сребриста дъга от хора се изсипа в двора.
Отново бяха под нашествието на моранглианците.
Изи отиде при него до прозореца.
– Знам. Знам какво си мислите за тях. Но ние отчаяно се нуждаем от помощ. Не бива да сме придирчиви. – Тя се провикна към мъжете, които изпълваха двора с досадното си дрънчене. – За нас е чест, сър Уендъл! Колко мило от ваша страна да се отзовете в този труден час!
Отдолу се понесе глас:
– Не се съмнявайте, госпожице Гуднайт! Завърнахме се тутакси, за да ви предложим помощта си.
Рансъм я издърпа от прозореца.
– Изи, недейте. От мен се очаква да покажа здравия разум и вещината, присъщи на титлата ми. Ако тези смахнати люде залеят замъка с мечовете си играчки и неестествената си слабост към думи като „тутакси“, това няма да помогне.
– Нямаме избор. Нямаме време да търсим, обучаваме и обличаме слуги от областта. Тези хора искат да помогнат. Те могат да действат хармонично и освен това... така де, все пак имат еднакви облекла.
– Нагръдниците им са взети от купчината с отпадъци на някоя ковачница! Трудно ще минат за истински ливреи.
– Знам, че е необичайно, но ще го припишем на моята ексцентричност. Нали знаете как гледат на мен хората. Аз съм едно отнесено момиченце, което живее в приказния свят на баща си.
По дяволите, беше го яд, че се налага тя да се преструва. Най-вече, че трябва да се преструва заради него.
– Забравяте още един проблем – възрази той. – Всички тези хора погрешно ме смятат за свой герой. И ще ме наричат Улрих.
– Не, не. Погрешно сте разбрали. На всички им е ясно, че приказките не са нищо повече от приказки. Тези хора за миг не са си мислили, че вие сте Улрих. Те просто ви смятат... Тъй де, смятат ви за един от тях.
– Един от тях?
– Да, Рансъм, те с радост ще ви бъдат приятели, ако им позволите.
Приятели.
Не му трябваше приятелството на тези хора. Ала жестоката истина беше, че му трябваха слуги. Не биваше да изглежда като човек, който гние в грохналия си замък сам с иконома си. Макар че точно това правеше допреди няколко седмици.
– Дайте им шанс – прошепна тя и го целуна по бузата. Сетне слезе, за да поздрави боготворящата я тълпа. – Направете го заради мен.
Направете го заради мен.
Тази жена нямаше понятие на какви изпитания беше готов да се подложи заради нея. Много по-големи от тази клоунада.
Той бе дошъл в замъка затвор, за да изгние в него. Беше прекъснал контактите си с външния свят. И точно когато беше решил, че е изгорил всички мостове, тази жена – тази невъзможна, мила, глупава жена – пристигна, решена да „преплува рова“. Да срине преградите. Да си устрои дом. Да остане.