Тук рангът му се притичваше на помощ. Рансъм нямаше нужда да се кланя на никого. Още по-малко пък да се здрависва. Нищо не го задължаваше да поднесе лично питиетата на гостите си. Ако този ден не виждаше всичко в сиво, щеше да може да различи достатъчно ясно събеседника си, за да го погледне, когато заговорят. За един херцог това беше достатъчно.
Те се приближиха към наскоро тапицираните кресла край камината. Изи отново го притисна леко по ръката, за да му покаже свободния стол.
Всички седнаха колкото може по-естествено.
– Отлично – рече тя, като си поотдъхна. Може би нямаше да бъде чак толкова трудно, колкото се бе опасявала. – Щом веднъж се настаним, другото е лесно – ще поговорим, ще пийнем. Ще отговорите на въпросите им.
– Грешите – обади се Рансъм. – Те ще отговарят на въпросите ми.
– Още по-добре. Ако всеобщото настроение е дружелюбно, ще им предложа да ги разведем из замъка. Аз ще водя, вие ще вървите най-отзад. Щом се върнем в голямата зала, вече ще е станало време за вечерята.
В миг изражението на Рансъм коренно се промени.
Сърцето на Изи подскочи. Беше се надявала, че ще приеме добре новината. Но надеждите ù останаха напразни.
Той се навъси.
– Какво искате да кажете с това?
По дяволите! Рансъм не беше предвиждал вечеря.
– Защо трябва да има вечеря?
– С малко късмет няма да се наложи – отвърна тя. – Но трябва да сме подготвени за такава възможност. Адвокатите ще пристигнат тук чак от Лондон. Ще бъдат уморени, гладни. Вероятно ще трябва да им предложим да пренощуват тук.
Той изруга.
– Не се тревожете. Планирала съм всичко и сега ще минем през всеки етап. Дънкан ще ни повика на вечеря.
Тя махна към Дънкан и той произнесе напевно:
– Вечерята е сервирана.
– Тогава вие ще ми предложите ръката си – рече Изи и го улови още преди да ù я бе предложил – и двамата ще отведем гостите в трапезарията.
Докато вървяха по коридора към трапезарията, Рансъм се чувстваше като осъден на път към бесилото. Всяка стъпка го отвеждаше все по-близо до гибелта.
Вечеря. Как можа да ù хрумне! По-сигурно падение едва ли можеше да му спретне, даже и да бе организирала стрелба по мишени.
Стигнаха трапезарията. Явно с моранглианците бяха планирали всичко. От двете страни на дългата маса стояха в редици рицарите с брони и чакаха мирно в ролята на слуги. Един от тях прехвърли тежестта си от единия на другия крак и Рансъм чу проскърцване, от което на човек му идеше да сгърчи лице.
– Аз ще посоча местата на гостите. – Тя упъти момичетата с широки черни палта къде да седнат. – Вие трябва да седнете начело на масата. – Побутна Рансъм към стола му. – Като домакиня, аз ще трябва да се настаня в отсрещния край.
С други думи, на километри от него.
Той я улови за ръката и я притегли.
– Ще минем без вечерята.
– Моля ви, не се паникьосвайте.
Той стисна зъби.
– Не се паникьосвам.
– Няма страшно – прошепна тя. – Обещавам. Всички ястия ще бъдат сервирани а` la russe. Ще бъдат разпределени по чиниите в кухнята и ще се сервират на всеки поотделно. Няма да режете, няма да сервирате. Това е най-новата мода във Франция. Ще изглеждаме като модерни хора в крак с времето.
– Радвам се, че за всичко сте помислили – процеди той. – Но...
– Първото блюдо е супа, разбира се. Тук няма нищо особено. За ястието с месо – тя посочи един от източените оловни войници – ще има бифтек.
Пред Рансъм се появи чиния.
Изи издърпа стол и седна до него.
– Разбирам – прошепна му. – Не мислете, че не съм забелязала, че никога не се храните пред нас. Хапвате по малко хляб, сандвич понякога. Но никога истинско ядене. Затова се опитах да се нахраня със завързани очи с нож и вилица. Оплесках всичко, докато успея да пъхна три хапки в устата си. Разбирам, наистина.
Гласът ù беше мил. Но тя говореше като някое проклето хлапе. И мътните я взели, ама нищо не разбираше.
Тя взе ръката му и се зае да му покаже чинията.
– Уговорих се с готвача. Всичко в чинията ви ще бъде на хапки без хляба. Кифла с масло в дванадесет часа, сетне от три до седем – бифтек. Картофите и баклата – от осем до дванадесет. – Тя сложи в ръката му вилица. – Хайде, опитайте.
– Изи...
Тя го погали по рамото.
– Не се отчайвайте. Знам, че ще се справите.
Той въздъхна бавно, като се мъчеше да остане спокоен.
– Ще ям, когато, където и както поискам. Няма нужда никой да реже храната ми на залъци. Не съм дете.
На масата пред него седеше... цялото му безсилие, цялата му неудовлетвореност от живота, сервирани в чиния.
Заповядайте, Ваша милост, хапнете си малко безпомощност. С гарнитура от горчиво унижение.