Това, това тук беше лудост. Ама че глупак е бил да приеме този план. Пет минути на масата и адвокатите му ще са го видели такъв, какъвто е в действителност – един окаян слепец. В най-добрия случай щяха да го заклеймят като инвалид. В най-лошия щяха да го тикнат в лудницата. Щеше да изгуби титлата, богатството си... нищо чудно даже и личната си свобода.
И всичко, защото не можеше да нареже един бифтек в тъмното. Безмерната нелепост на положението го прониза.
В това време момичетата шепнеха и се смееха. Рицарите дрънчаха с броните си. Скърцането на метал върху метал му подейства като нокти, които раздират мозъка му.
– Не съм гладен. – Той направи знак на слугата в броня. – Отнесете ястието.
Никой не помръдна.
– Отнесете ястието – изрева той.
Бронираният идиот пристъпи напред и взе чинията. Рансъм сгърчваше лице при всяко подрънкване и скърцане. Усети растящо главоболие в основата на черепа си. Сякаш зад гърба му стоеше злодей, вдигнал нож, готов всеки миг да го промуши.
Край. Това беше. Рансъм стана от масата.
Изи го настигна, преди да е излязъл в коридора.
– Вината е моя – рече тя. – Не биваше да ви устройвам изненади. Знам, че сте изтощен. С всички ни е така. Да опитаме пак по-късно. Може би сега трябва да се качите в стаята си и да си починете.
Сега пък има нужда от дрямка!
Това беше последното унижение.
– Край, това беше. Благодарете на вашите моранглианци, че ни отделиха от времето си, и ги отпратете.
– Да ги отпратя? – Тя го стисна за ръкава и го задържа. – Ще се упражняваме цяла нощ, ако трябва. Но не можем да се откажем. Залогът и за двама ни е твърде голям.
– На мен ли казвате какъв е залогът!
Цялото ù бъдеще висеше на косъм. Рансъм не даваше пукната пара за себе си, но трябваше да се погрижи за нейната сигурност.
Този неин план да мине за зрящ под погледа на дузина смахнато облечени мечтатели нямаше да сполучи. Можеше да стои тук и да ù изрежда фактите, но познаваше Изи. Тя нямаше да се откаже от романтичния си оптимизъм. Не и когато беше заобиколена от почитателите си, които попиваха всяка нейна дума. Твърде много се боеше да не ги разочарова.
Тя нямаше никога да избере Рансъм пред благоволението и бонбоните на хилядите непознати. Дори да беше за нейно добро.
В такъв случай той трябваше да направи избора вместо нея.
– Не се отказвам – рече той. – Променям плана.
– Минаваме на план Д! – изкрещя някой от рицарите. – План Д, народе! Къде е белката?
– Не този план – скръцна със зъби Рансъм. А на Изи рече: – Нямаме време за губене. Вървете горе и вземете наметката си.
– Наметката? Защо? Къде отиваме?
– В Шотландия. Тази вечер ще се оженим.
Да се оженят?
За миг Изи остана безмълвна. Умът ù се завихри. Дори пумпал се въртеше по-бавно от мислите ù.
Когато най-сетне проговори, го стори много предпазливо. И тихо, макар че, без съмнение, рицарите и девойките чуваха всяка дума.
– Вие искате да се ожените? За мен? Тази вечер?
Той прокара пръсти през косата си.
– Знам. И на мен идеята не ми допада, но това е единствената възможност. Вземете нещата си. Два-три часа най-много и ще стигнем шотландската граница.
– Но...
– Преимуществата би трябвало да са очевидни. – Гласът му не изразяваше никакво чувство. – Ако се оженим, това променя всичко. В краен случай ще почакат да видят дали носите наследника ми. През това време аз ще се погрижа да получите парите, които ви се полагат.
– Но това звучи много... делово. Дано ми простите честността, но това не е най-романтичното предложение, което едно момиче се надява и мечтае да чуе.
– Вие сте на двадесет и шест. Колко други предложения очаквате?
Хладните му думи смразиха дъха ù.
– Нито едно може би. Но това не означава, че се радвам на вашето, което е тъй безчувствено.
– Пораснете, Изи. Какво чакате? Някой смел, елегантен герой? Време е да спрете да живеете в тази – той махна към рицарите и девойките – приказка.
Тя го зяпна, неспособна да повярва, че думите излизат от неговата уста.
– Правите това нарочно – рече тя, като бавно започна да проумява. – Отблъсквате ме, защото се боите.
– Не ви отблъсквам. Струва ми се, че току-що ви предложих да се оженя за вас.
– По възможно най-обидния и коравосърдечен начин.
Уендъл излезе с дрънчене няколко крачки напред и каза:
– Позволете ми да ви предложа помощта си, милейди?
– Тя не ви е никаква милейди – изгърмя в отговор Рансъм. – Това е госпожица Гуднайт. Зряла жена. И няма значение колко от бабините подноси за чай ще вържете на гърдите си. Това не ви прави рицар.