Изи скръсти ръце. Така, не му стига, че отблъсква нея. Не, място няма да си намери, докато не изгони всички.
– Ваша милост, аз съм рицар – възрази Уендъл. – Рицар от Моранглия.
– И какво ви прави такъв?
– Дал съм клетва.
– О, дали сте клетва. И върху какво? Върху меч от тиквички? Вие не сте никакъв рицар. Вие сте лунатик. Всички до един. – Той повиши глас. – Признайте си. Затова сте тук, облечени като девойки и рицари на честта. Защото собственият ви живот е твърде жалък.
– Вие завиждате. – Тя поклати глава. – Никога не сте познавали усещането да сте част от нещо подобно и завиждате.
– Да завиждам? – присмя се той. – На тези мъже? Залагам десет лири, че нашият сър Уендъл още живее с майка си.
Лицето на Уендъл пламна в яркочервено.
– Много ергени живеят в родните си домове, докато се оженят.
– О, да – съгласи се Рансъм. – И какви са изгледите ви за женитба? Имате ли си любима? Годеница? Кажете ми поне, че сте опипвали една-две цици.
Изи настъпи с всичка сила ботуша му и смачка с пета пръста му.
– Достатъчно. Ако сте искали да се покажете като магаре и да развалите всичко, за което работихме, повярвайте ми, сторихте повече от необходимото.
Ала Рансъм не се отказа.
– Хайде, сър Уендъл. Признайте си. Никога дори не сте целували момиче, прав ли съм?
Горкият Уендъл. Страните му горяха в наситено червено.
Изи освирепя от ярост.
В този миг обаче Абигейл прекоси трапезарията с решителна крачка, грабна изумения Уендъл Бътърфийлд за раменете и го целуна по устните.
– Ето – рече тя. – Сега вече е целувал момиче.
Изи нададе вътрешно радостен вик. Браво на Абигейл.
Тя се опита отчаяно да издърпа Рансъм настрани.
– Стига вече. Сега ще им се извините. Нуждаем се от тези хора. И ако сте решил и да провалите шансовете си, аз имам нужда от тях. Те са тук заради мен.
– Те не са дошли тук заради вас. Те са тук заради ококореното, драгоценно момиченце със зелените като изумруд очи и гладките кехлибарени коси. На никого не му пука за вас.
О, боже!
Думите му бяха като удар и тя наистина залитна назад.
– Аз съм тук заради вас – рече той, като я хвана през кръста. – Изи, ако се оженим, няма да има значение какво ще ми стори комисията. Ако искат, да ме хвърлят в Бедлам и да глътнат ключа. Докато носите детето ми в утробата си, вие ще сте защитена. – Той плъзна ръка по корема ù. – И двамата знаем, че вече може би носите наследника ми.
Тя сниши глас до ужасен шепот.
– Не мога да повярвам, че изрекохте това на глас пред всички!
Изи не можеше да събере сили да се огледа за реакцията на момичетата. Още по-малко за тази на Абигейл. В крайчеца на очите ù блеснаха непролети сълзи.
Всичките им усилия. Целият им труд. Цялата ù любов. А за него това беше нищо. И беше готов да го захвърли на бунището. Надеждите ù, че двамата ще успеят да се справят заедно утре, рухнаха – та те дори този следобед не можаха.
И сякаш това не стигаше, ами той току-що бе съсипал честта ù пред единствените приятели, които ù бяха останали.
– Изи, вие трябва да се измъкнете от този кръг. – Той кимна с глава към смаяните зрители. – А и те също. Не им правите услуга, като криете истината от тях. Да не би да се боите, че ще разберат, че приказките са пълни с глупости, че всичките им клетви и обети са вятър работа, а щастливият край съществува само в книгите на баща ви? Добре. Дано да си научат урока. Току-виж това спестило огромни неприятности на друг на моето място.
Тя се отдръпна от него.
– Значи така. Тук не става дума за „Приказките за лека нощ“ и за адвокатите ви. Нито пък за мен. Тук става дума за гордостта ви и за лейди Емили Ривърдейл.
Дънкан се покашля ужасен.
– Лейди Шемили Ливърпейл – поправи се тя. – Съжалявам. Все едно. Това е отмъщението ви. Права ли съм, Рансъм? Не ви стигна да обезчестите сладката любимка на Англия. Сега искате да се ожените за мен само за да си го върнете.
Той поклати глава.
– За нищо не си връщам.
– Вие сте лунатикът. – Тя забоде пръст в гърдите му. На празното място, където трябваше да бъде сърцето му. – Тя не ви е напуснала заради приказките на баща ми. Напуснала ви е, защото сте били студен и коравосърдечен с нея. Причината, че сте самотен, сляп и безпомощен, е по вина на един-единствен човек в тази стая. И това сте вие самият.
– Изи...
Тя изтри парещата сълза от бузата си.
– И знаете ли какво? Била е права да избяга. Заслужавала е по-добра участ. Точно като мен.
Глава 22
Мъжете и жените в трапезарията стояха смълчани, докато последните стъпки на Изи заглъхваха. Рансъм чувстваше всеобщия им укор.