Ехото от думите ù още отекваше от сводестите тавани.
Заслужавала е по-добра участ. Точно като мен.
Рансъм разхлаби стегнатия възел на вратовръзката си.
Дойде му като някакво уродливо облекчение да чуе това мнение и да знае, че всички край него го споделят. Дружелюбната помощ и веселото усърдие от последните дни го бяха накарали да се чувства като чужденец в собствения си дом. Десетки хора се бяха организирали да му помогнат без надница и без мамеща награда. Не можеше да познае живота си.
Но това чувство на празна, кънтяща изолация...?
Това му беше познато. Открай време. Това бе слушал още преди да разбира думите. Не съществуваше утеха за него. Нямаше доброта, нямаше милост. Никой никога не го бе обичал и нямаше да го обича.
Не заслужаваш да те обичат, момче.
Рансъм нямаше да спори.
Когато излезе от залата и тръгна към стаята си, само Дънкан го последва.
– Дънкан, напълнете ми ваната, пригответе най-хубавия ми костюм и стегнете куфарите. Тази вечер заминаваме.
– За Шотландия?
– Не. За града.
Рансъм прекоси стаята и започна да сваля ръкавелите си.
Заминаваха веднага за Лондон. Щом пристигнеха, щеше да отиде право в банката и да изпразни сметките си. В случай че адвокатите предатели вече са ги замразили, щеше да тръгне по клубовете, от които още не го бяха изгонили, и да проси, да иска назаем колкото му дадат.
Каквото събере, ще отиде за Изи. Какво че тя не го харесва, а още по-малко го обича? Той трябваше да знае, че тя е осигурена.
– Ваша милост – подхвана Дънакан, – сигурен ли сте, че е разумно...
– Не! – прекъсна го Рансъм. – Спрете дотук. Не искам никакви мъдри съвети. Вие не сте ми съветник, вие сте моят лакей.
– Нали ме повишихте в иконом.
– Отново сте понижен. Напълнете ваната. Пригответе костюма ми. Стегнете куфарите.
Рансъм започна да се съблича под звуците на чайниците, които бяха сложени да се сгреят, и стърженето на ваната по пода, теглена към огнището.
Когато всичко изглеждаше готово, той отиде до ваната и се пъхна в нея, като очакваше върху него да се излее топла вода.
Но го обля шокиращ леденостуден потоп. Изсипан право на главата му.
– Какво, по дяволите...? – запръска той слюнки.
– Приемете това за оставката ми, Ваша милост.
– Не може да напуснеш.
– Разбира се, че мога. Пенсията ми е осигурена от години. Останах на тази длъжност поради възможно най-глупавата причина. Едно обещание, дадено много отдавна. Но днес в трапезарията вие разпръснахте заблудите ми. Съвсем ясно заявихте, че тези клетви за вярност... Как ги нарекохте – глупости? Вятър работа? Не мога да си спомня.
Рансъм изтри ледените капчици от лицето си.
– За какво говориш? Ти никога не си се клел във вярност. Не съществува обет на лакея, нито орден на колосаната вратовръзка.
– Не пред вас. Заклех се пред нея.
– Пред госпожица Гуднайт?
– Не. Пред майка ви. Обещах на умиращата ви майка, че ще се грижа за вас. Смешно, нали? Като епизод от блудкава приказка.
Рансъм си пое бавно дъх.
И тъй, не стигаше, че бе погубил майка си. Беше съсипал и живота на Дънкан. Чудесно беше да научи този факт.
Е, на това мъчение поне бързо можеше да се сложи край.
– Смятайте, че сте освободен от този обет.
– О, да, Ваша милост, така ще направя.
Нов поток ледена вода се плисна върху главата му.
– Глупак такъв – изсъска Дънкан вбесен. Рансъм никога не беше чувал иконома си да говори така. – Виждал съм ви пиян, разгулен и в какви ли не ужасни оргии. Но никога не съм ви виждал да се държите тъй глупаво, както днес. Ако оставите това момиче да си тръгне, значи, сте истински тъпак.
Рансъм се изтръска. Зъбите му тракаха.
– Т-така е по-добре.
– По-добре? – Нова кофа ледена вода се изсипа на раменете му. – За кого?
– За нея. – Той избърса водата от лицето си. – За Изи. Нали я чухте? Аз не я з-заслужавам.
– Естествено, че не я заслужавате. Никой мъж не заслужава такава жена. За да я спечели, той залага душата си, а после цял живот изплаща дълга си.
– Скоро ще остана без нищо, освен името си. Няма да повлека нито вас, нито нея, нито някого другиго с мен към разорението.
Дънкан дълго мълча.
– Знаете ли, тя ви обичаше.
Обичаше. Странно как това минало време превръщаше едно прелестно изречение в остър, безпощаден нож за сърцето му.
– Вие с госпожица Гуднайт често си бъбрите.
– Не говоря за госпожица Гуднайт. Говоря за покойната херцогиня.
Рансъм застина пред пронизващата болка при споменаването на майка му.