Лорд Арчър се настани на страничната облегалка на креслото и се приведе решително към нея.
– Е, знам, че не спират да питат, но племенниците ми ще ме удушат с въженцата си за скачане, ако не опитам. Баща ви вероятно...
– Не, милорд. – Усмивката ù се изопна. – Не знам по какъв начин Кресида се измъква от кулата. И се боя, че нямам представа кой в действителност е Сенчестият рицар.
– И Улрих все така виси от парапета?
– Доколкото ми е известно. Съжалявам.
– Както и да е. – Лордът се усмихна добродушно. – Вие нямате вина. Неизвестността вероятно ви измъчва повече от всеки друг.
Нямате ни най-малка представа.
Неизвестността я измъчваше наистина. Минимум три пъти седмично се намираше някой, който да ù зададе същите въпроси – в писмо или на вратата. След като баща ù ненадейно се спомина от удар, сагата му остана недовършена. Любимите му герои бяха изоставени във всякакъв род опасни ситуации. Заключени в кули, увиснали от скали.
Ала от всички Изи се озова в най-голямата беда. Лишена от имуществото си, изхвърлена от родния си дом на улицата. А никой дори не се сещаше да попита как е. Всички се тревожеха за заключената в кулата Кресида и за любимия ù Улрих, който висеше от парапета на три пръста.
– Баща ми щеше да се радва, че се интересувате – рече му Изи. – Аз също съм ви благодарна. – Това беше самата истина. Въпреки сегашното си положение, тя се гордееше с бащиното си наследство.
Отсреща до камината херцогът се покашля.
– Милорд – продължи Изи, – нашият домакин е нетърпелив да напуснем замъка му. Може ли да ви попитам какво е това наследство, което кръстникът ми е завещал?
– А, да. – Лорд Арчър порови в ръчната си чанта. – Взех всички документи с мен. Може още днес да приключим. Ротбъри ще ви предаде ключовете, ако изобщо има ключове.
– Ключове? – Изи се изправи. – Не ви разбирам.
– Това е вашето наследство, госпожице Гуднайт. Замъкът.
Изи спря да диша.
– Какво?
С мрачен глас херцогът също възрази:
– Невъзможно!
Лорд Арчър огледа с присвити очи документите.
– Така. „На госпожица Изолда Офелия Гуднайт завещавам замъка, известен като Призрак.“ Как се пише – Празрак или Призрак? И двете ми се виждат подходящи.
– Мислех, че ми е оставил пари – Изи разтърси глава. – Стотина лири, двеста може би.
– Няма пари, госпожице Гуднайт. Само замъкът e. Линфорт имаше няколко кръщелници и през годините, изглежда, им е правил дребни подаръци – понита, панделки за коса. В последните месеци от живота си той реши да им завещае мечтата на всяко момиче. Собствен замък.
– Почакайте – прекъсна го херцогът. – От столетия този замък принадлежи на семейството ми.
Арчър погледна документите.
– И както изглежда, преди няколко месеца е бил продаден на Линфорт. – Той погледна над листовете към Изи. – Предполагам, че всичко ви идва като гръм от ясно небе.
– Нямам думи – призна Изи. – Графът винаги е бил добър към мен, но той дори не ми е кръстник. Не точно. Беше покровител на баща ми в двореца.
Изи беше срещала лорд Линфорт два-три пъти, за последен път, когато баща ù получи рицарското си звание. На това знаменито събитие благият старец бе мушнал в ръката ù бонбон от джоба на жилетката си, а сетне я потупа с обич по главата. Нищо че по онова време до двадесет и втория ù рожден ден оставаха само няколко дни. Намеренията му бяха добри.
А сега милостивият старец ù беше завещал замък?
Замък!
Арчър тикна книжата в ръцете на Изи.
– Всичко е тук. Копие от завещанието, актът за собственост. Замъкът и всичко в него ви принадлежи.
Тя примигна.
– Какво да правя с това място?
– В случай че не желаете да живеете тук? – Лорд Арчър вдигна поглед към високия таван и сви рамене. – Почистете го. Опитайте се да го продадете...
Тряс!
Нещо се блъсна с грохот в отсрещната стена и Изи се сви.
Огледа се да види какво става. В нов, страховит изблик на сила херцогът надигна едно кресло и пак го запрати в стената.
Тряс, част втора.
По пода заваляха дървени отломки.
Задъхан, младият мъж стоеше с изопнати, пращящи мускули. Той представляваше великолепен, опасен и безспорно мъжествен образ на гнева. Изи се разкъсваше между възхищението и страха.
– Няма да го получи! – извика той. – Няма да живее в него! Няма да го почисти, за да го продаде! – Той се тупна с юмрук по гърдите и косъмчетата по ръцете на Изи настръхнаха. – Аз съм Рансъм Уилям Дейкър Вейн, единадесетият херцог на Ротбъри. Това е моят замък!