– Още една жена, която щеше да живее по-добре, ако не се бях родил.
– Тогава бях млад прислужник. Наеха ме, когато вие бяхте в утробата ù. Всички в къщата стъпваха на пръсти. Предишната година се родило мъртво дете, ми казаха. Според мълвата в стаите на прислугата лекарят предупредил херцогинята, че още едно раждане може да я убие.
Мъртвородено дете предишната година?
Рансъм чуваше за първи път.
– Но тя искаше да рискува – продължи Дънкан. – Толкова много ви чакаше. Когато приключиха родилните мъки, ме изпратиха да взема чантата на лекаря от стаята. Тя се протегна и хвана ръката ми. – Старият прислужник се покашля разчувстван. – Обещайте ми, рече тя, обещайте ми, че ще го обичате.
Рансъм не помръдваше.
– Беше в треска, вече гаснеше. Знаех, че ме е помислила за херцога. Но не можех да ù кажа, а нямаше време да го повикаме. Пък и той бездруго нямаше да ù каже това, което тя копнееше да чуе.
Точно така. Баща му си остана студен, коравосърдечен кучи син до деня, в който склопи очи.
– Но аз не можех да допусна младата херцогиня да си иде в смут. Затова ù отвърнах, че обещавам. Обещавам да го обичам. И вече тридесет години правя всичко по силите си, за да спазя обещанието си.
Исусе. Къде беше поредната кана с ледена вода, когато се нуждаеше от нея, за да скрие другите капчици по лицето му?
Рансъм потъна по-дълбоко във ваната, притегли колене към гърдите си и потърка лицето си. Бяха забранили на бавачките и учителите му да бъдат добри с него. Но кой беше винаги до него да го утешава? Кой се грижеше за него след всяка разгулна нощ, превързваше раните му, обличаше го с безупречни фракове, по-тесни и от майчина прегръдка?
Кой беше останал до него през тези седем месеца, докато изпълзяваше пипнешком от лапите на смъртта?
Дънкан.
Дънкан... през цялото време.
– Сега – рече херцогът дрезгаво. – Казвате ми това чак сега.
– Струваше ми се, че по-рано не бяхте готов да го чуете. И съм бил прав.
– Но... защо? Нито една пенсия на света не стига да компенсира тридесетте години служба. А и аз не съм ви дал повод да се привържете към мен.
– Разбира се, че не сте. Спазвах обещанието през тези тридесет години, защото то придаваше смисъл на работата ми. Придаваше ми достойнство, чест. Малка, домашна чест, но все пак чест. Но явно според вас аз съм пропилял живота си. Поредният глупав обет, поредната безумна клетва – вятър работа. Но след като ме освободихте от него... – Дънкан си пое дълбоко дъх. – Струва ми се, че ще се оттегля в една малка крайбрежна къщичка в Ирландия. Вече чакам с нетърпение.
– Къде е ризата ми?
– Не знам, Ваша милост. Това не е моя работа вече. Но мога да ви предложа един малък съвет на раздяла... Не сте в положение да бъдете придирчив. Ако някой ви предложи любовта и приятелството си, приемете го. Даже и да идва с броня от поднос за чай. И стойте далече от раирани дрехи. Не ви подхождат.
Рансъм остана невиждащ, гол, мокър и треперещ. И напълно сам, точно както в деня на раждането си.
Нямаше какво друго да направи, освен да започне отначало.
И да се опита да си върне всичко.
Изи кръстосваше стаята си на светлината на единствената свещ.
Пак погледна часовника. Два и половина през нощта. Само девет минути бяха минали от последния път.
Къде, за бога, беше отишъл Рансъм? Посред нощ, сам? По нейно настояване Дънкан беше тръгнал да го търси. Отдавна трябваше да са се върнали. Сега Изи се боеше и за двама им.
Тя ту изпадаше в гняв, задето той я бе изоставил, ту я обземаше страх, че нещо ужасно се е случило. Рансъм беше голям мъж, повтаряше си тя. Магнус беше верен водач. Но това не ги застраховаше срещу случайна злополука. Ами ако се беше изгубил? Или беше паднал в потока?
Ами ако беше заминал с някое от момичетата вместо с нея за Шотландия? Едва ли щеше да го обвини след гневните думи, които му наговори.
Божичко. Неизвестността я смазваше. Дали да тръгне в тъмното сама. Ще вземе лампа и Снежинка от легълцето ù от дървени стърготини.
Това е. Изи грабна наметката и ботушите си. Не можеше да стои тук със скръстени ръце.
С треперещи пръсти започна да разплита връзките на ботушите си. И тя не знаеше защо никога не ги развързваше в края на деня. Навик от леност, за който никога не бе съжалявала така, както в настоящия миг.
След като взе решението да излезе да го търси, тревожността ù нарасна. И за разлика от обичайното туптене на сърцето ù в тъмното, този страх имаше ясна форма и краища, за които да се захване.
Защото това не беше въображаем страх. Вече не. Това беше истински ужас за живота на човек, който не ù беше безразличен. Човек, когото обичаше. Тя го обичаше и нямаше никакво значение, че той бе саботирал целия им упорит труд и бъдещо щастие. Ако сега лежеше нейде в мрака ранен, трябваше да му помогне.