И тогава – точно когато най-сетне размота възела на втория ботуш – от двора се чуха стъпки. Тя изтича до прозореца.
О, слава богу!
Беше си дошъл у дома.
Беше си дошъл, преметнал ръка през рамото на Дънкан и... се смееше.
Смееше се?
Страхът ù изчезна. На негово място изригна чиста ярост.
Изи хукна гневно по стълбището и влезе в голямата зала тъкмо навреме, за да посрещне завърналите се мъже.
Тя обви с ръце тялото си, за да спре треперенето си.
– Рансъм! Поболях се от тревога. Къде бяхте?
Дънкан усети, че е време да се изпари.
– Аз имам нещо... – Той посочи неопределено към тавана. Сетне извърна глава и погледна през рамо. – Прането. Трябва да...
– Вървете – рече умолително Изи.
Той тръгна, и то с благодарност.
– Е? – Тя стисна по-силно ръце около тялото си. – Къде бяхте?
– Бях... – Той описа широк кръг. – Навън да търся приятели.
Да търси приятели? Изи едва ли щеше да се изненада повече, ако ù беше казал: „На лов за еднорози“.
– Къде? С кого?
– Ами почнах от викария. Уендъл Бътърфийлд беше канен на вечеря у семейство Пелъм. След два-три часа отидох в селската странноприемница. Когато кръчмата затвори, се пренесох в долнопробната пивница. „Миризливият глиган“ се казва май. Очарователно, душно местенце, пълно с интересни типове. Поне един-двама от тях можеха да четат.
– Да четат.
– Да. Виждате ли, точно това правех. Местех се цяла вечер от място на място. Исках да ми прочетат нещо на глас, а не можех да помоля вас. Нещо важно.
– О? И какво е това нещо?
– „Приказките за лека нощ“.
Изи почувства отговора му като удар през коленете.
– О, не.
– О, да. Днес ми стана ясно, че ако тая надежда някога да ви разбера, да ви заслужа, ако не и да ви спечеля отново, то трябва да узная какво има в тези приказки. И сега, благодарение на Абигейл и господин Бътърфийлд, както и на добрите стопани на местните пивници, изслушах цялата сага. От началото до края. Не че приказката има край. Имам някои въпроси към вас за края.
Не. Не!
Не и Рансъм. Единственият човек, който не се отнасяше с нея като с някакво скучно, безцветно момиченце от приказките, а като със зряла жена. Красива прелъстителка с интересни идеи и чувствена духовитост.
След като беше прочел приказките, той щеше да стане точно като лорд Арчър, Абигейл и всички останали.
Изи се отдръпна от него, преди да е ранил душата ù, като я потупа по главата или ù предложи бонбони.
– Угаси лампата, мила моя Изи, и аз ще ти разкажа една приказка – изрече той напевно.
Тя преглътна риданието си.
– Как можахте?
– Как съм могъл ли? Как вие сте могли? Това исках да знам. Трябва да кажа, че изпитвам съчувствие към хората, които ви пишат толкова много писма. Нищо чудно, че са се побъркали. Улрих повече от година е останал да виси, а Кресида стои затворена в онази кула... Трябва да ми кажете кой е Сенчестият рицар. Поне това трябва да знам. Имам си свои теории, но...
Тя зарови лице в дланите си.
– Това е ужасно. Не и вие.
– Да, и аз. Аз съм чистокръвен моранглианец. Покръстен във вярата на чудната магия на „Приказките за лека нощ“. – Той се изтегна на дивана, сви ръце под главата си и се загледа в тавана. – Предупредихте ме, че първите няколко години не струват. Признавам, че имахте право за това. Детински и предсказуеми в по-голямата си част.
– Предсказуеми? – противно на всяка логика, Изи леко се засегна.
Той не спря дотук.
– Но сетне, някъде към второто отвличане на Кресида, историята започва да се променя. Като хубаво уиски, зреещо в бъчва. Появяват се по-дълбоки пластове, чувствата имат повече оттенъци. А думите рисуват тъй ярки, живи картини. Представях си всичко. Тъй ясно, като че ставаше пред мен, но фабулата не спираше да ме изненадва. Когато стигнахме края, или по-скоро там, където Не е краят, бях прикован за стола. Пивницата даже не съществуваше. Открих, че си мечтая да приличам поне наполовина на Улрих. Не крия, че съм доста увлечен по Кресида.
Изи проплака отчаяно.
– Но най-голямата ми изненада нямаше нищо общо с героите или със сюжетната линия. – Той се надигна и седна с лице към Изи. Черните му очи като че се спряха съсредоточено на нея. – А с вас.
Сърцето трепна в гърдите ù.
О, божичко! Той знаеше.
– Да – потвърди той страховете ù. – Знам истината.
Това е то, значи. Край на тринадесетгодишния ù фарс. Той знаеше всичко.
На Изи ù оставаше едно-единствено решение.