Бягай!
Глава 23
С болезнен възглас Изи разчупи ледената обвивка на страха си. Изхвърча от голямата зала и хукна нагоре по спираловидното стълбище.
– Изи!
Тя продължи да тича.
Рансъм се спусна след нея.
– Изи, спрете! Не бягайте от мен, по дяволите! Да не сте посмели втори път да ми избягате!
Замаяна, тя спря в коридора и се подпря на стената.
Той имаше право. Лейди Емили Ривърдейл бе избягала от него. Беше го направила заради нейните приказки и така бе разбила живота му.
Ако Изи не можеше да му даде друго, поне това му дължеше. Възможността да се изправи срещу нея лице в лице.
И тъй, тя спря да бяга. И се обърна да погледне истината в очите.
– Рансъм, аз... не мога да си представя как се чувствате сега.
– О, струва ми се, че можете.
Той я улови през кръста и я повлече към близката стая, която се случи обновената и неизползвана досега спалня на херцога.
Затвори вратата с ритник.
– В крайна сметка вие сте съчинили всички тези чудати истории. Следователно можете да си представите доста неща. – Докато говореше, Рансъм вървеше напред и я караше да отстъпва заднешком към леглото. – И тъй, ще можете да се поставите на мое място, да ме видите как седях там – първо у викария, сетне в странноприемницата, а после в онази задушна пивница – и бавно осъзнавах, че авторът на тези приказки не е сър Хенри Гуднайт. А вие. Вие сте били през цялото време.
Тя се удари в ръба на леглото и падна назад върху него. Херцогът се строполи с нея, заклещи я с краката и ръцете си и я притисна с тежестта си.
– И тъй, кажете ми. – Гласът му беше мрачен и дълбок като пещера. – Можете ли да си представите как се почувствах? Можете ли да назовете това горещо, силно чувство, което изпълни гърдите ми, та чак ме заболя?
– Гняв – предположи тя и ù прималя.
Той поклати глава.
– Не.
– Ярост? Предателство?
– Не... и пак не. – Той прокара палец по устните ù. – Беше гордост. О, моя Изи. Аз тъй дяволски се възгордях с вас, че сърцето ми щеше да се пръсне.
Сърцето ù спря да бие.
– Горд с... – Тя се покашля, за да скрие риданието си. – Какво искате да кажете? Защо ще се гордеете с мен?
– Стига с тези глупости. Не се преструвайте, не и пред мен. – Той изтри сълзата ù. – Гордеех се, защото вие сте написали приказките. Всичките до една.
– Да, и това означава, че всичко е станало по моя вина. Моите приказки са причина за бягството на лейди Емили. За раната и слепотата ви. За това, че сега сте напът да изгубите всичко. За всичко, за всичко съм виновна аз.
– Тогава не ми остава да кажа друго, освен... – Той бавно въздъхна. – Бог да ви благослови. Благодаря ви.
– Едва ли говорите сериозно.
– Напротив. Ако не бяхте научили онази глупава, лекомислена Емили Ривърдейл да мечтае за любов, аз самият нямаше да имам шанса да повярвам в нея. Нямаше да заживея тук. Нямаше да ви срещна. А дори и да ви бях срещнал, щях да бъда твърде високомерен и твърдоглав, че да ви допусна близо до себе си.
Той отпусна глава и зарови лице във врата ù.
– Изи, аз ви дължа всичко. Вие сте моето сърце. Моят живот. Никога не ме оставяйте.
Сърцето ù се изпълни.
– Никога. – Тя обви врата му и го притисна силно. – Ако само ми позволите да ви прегърна, никога няма да ви пусна.
Те се целунаха дълбоко, нежно. И бавно. Сякаш разполагаха с цялото време на света.
– Съжалявам за станалото. За глупостите, които наговорих. Държах се като кучи син. Опропастих труда ви. По-лошо, провалих плановете си.
Челото ù се сбърчи.
– Какви планове?
– Ами за начало... – Той се повдигна на лакти. – Тази вечер възнамерявах да ви прелъстя в това легло.
Изи преглътна.
– Промени ли се планът?
Моля ви, кажете „не“. Кажете „не“.
– Да, промени се. – Херцогът стана и я прекрачи през кръста. – Мисля, че прелъстяването не е подходящо за случая. Мисля, че отдавна трябваше да ви погубя бурно и страстно.
През тялото ù премина тръпка.
Да!
Част от нея жадуваше точно това – той да поеме в свои ръце контрола. Само този път. Откакто навърши десет, тя беше човекът, който носеше бремето на отговорността в дома на Гуднайт. През всичките тези години трескаво бе писала приказките, за да има хляб на масата и газ за лампите им. После – постоянното напрежение да не излезе истината на бял свят, вечното премерване на думите във всеки разговор, със свити юмруци и език зад зъбите. Постоянната грижа да не допусне хората до себе си, та да не би да се досетят. Защото трябваше да пази не само семейния доход, но мечтите и надеждите на хиляди.