Глава 24
Щом зората заструи през прозорците, Изи разтърси спящия си любим. Не ù беше приятно да го буди. Той беше тъй красив, загорелите му ръце и крака се подаваха изпод чисто белите чаршафи и пухкавите възглавници.
Изглеждаше спокоен.
Но днес, меко казано, се очертаваше интересен ден. Той не биваше да го проспива.
– Рансъм. – Тя го побутна по раменете.
Той се сепна.
– Какво? Какво има?
– Ставайте и се обличайте. Адвокатите пристигат днес. Не знам къде е Дънкан, но сигурно скоро ще се появи.
– За бога, Изи. Да вървят по дяволите адвокатите. Дънкан подаде оставката си. А на мен ми се стори, че оставихме това зад гърба си. Няма да крия повече чувствата ни.
– Аз не ги крия. – Тя се тръшна до него на леглото и разроши косата му. – Просто ви подканям да побързате. Ако още си искате палачинките, сега е моментът.
– О. Е, добре тогава.
След пет минути, надянал смачкани дрехи и незапомнена усмивка, Рансъм я последва по стълбите, а оттам – в кухнята до голямата зала.
Тя запали огъня и взе да изважда купи и лъжици от шкафа.
– Е, как се досетихте?
– От известно време подозирах. Вие описвате залезите като умиращи воини, четете с преправен глас и ми пишете глупави реплики в диалозите ни. Щом изслушах приказките, стана очевидно. Знаех, че сте вие. Изи, не бива повече да отричате и да се преструвате.
Много добре. Няма повече да се преструва. Не и пред него.
Останалият свят не биваше никога да научи истината, но тя не можеше да отрича колко важно е да знае, че този единствен човек я е разгадал. Той се бе взрял отвъд очакванията и общественото мнение и бе видял истинската Изи.
– Вие наистина сте ги харесали? – Това беше най-глупавият въпрос и тя се смъмри подобаващо.
Той я подръпна за косата.
– „Харесал“ не е думата.
Ами тогава коя?, почуди се тя.
Възхитили са го? Оценил ги е? Бил е запленен от тях?
Обикнал ги е?
Не беше нужно той да изрича думата, рече си тя. Но тайничко не спираше да се надява.
– Защо не ми казахте? – попита я той. – И защо не си признаете пред света? Ако аз бях написал най-известната книга в Англия, нямаше да спра да бия тъпана.
Той полудя ли?
– Естествено, че не мога да кажа на никого. Не и без да помрача радостта на хората и да изкарам баща си измамник.
– Баща ви е бил измамник. Страхлив, безсрамен измамник, който си е приписал цялата слава за упорития ви труд.
Тя поклати глава и извади яйцата от шкафа.
– В началото той ме закриляше. Аз бях съвсем малка. Издателите нямаше да погледнат приказките, ако знаеха, че аз съм ги писала. Аз не търсех внимание, не исках поклонници. Почитта на хората радваше баща ми. А на мен писането ми носеше радост.
– Докато той е умрял и вие сте изгубили всичко. Не ви ли липсва сега?
– Разбира се, че ми липсва. Ужасно. – Дори в момента, след повече от година, тя усещаше болезнената загуба, която тъй и не можа да се притъпи докрай. – Но как да продължа? Ако опитам да пробутам приказките уж че са писани от баща ми, те законно ще принадлежат на Мартин. Ако ги изпратя под мое име, издателят ще ми ги върне обратно. Най-вероятно, без да ги прочете.
– Как ще знаете, ако не опитате?
– Вие не разбирате, Рансъм. Не можете да видите.
Той вдигна рязко глава от оскърбление.
– Не разбирам какво общо има слепотата ми с това.
– Всичко. – Тя въздъхна.
Слепотата му беше от огромно значение.
Нито един мъж досега не се бе отнасял с нея така, както той. Тя беше дребничка, безлика, незапомняща се. Върху листа обаче думите ù вършеха чудеса. Те въздействаха, будеха възхита. Притежаваха сила.
Но само ако не бяха нейни.
Беше се примирила, че това никога няма да се промени. Тя даваше най-доброто от себе си, когато беше невидима. Затова беше описала себе си със зелени като изумруд очи и гладки, кехлибарени коси. Истинската Изи не беше толкова красива.
Досега. За Рансъм истинската Изи беше достатъчно красива и добра. Той никога нямаше да разбере колко важно беше това за нея. Ала тя щеше да се постарае да му го покаже.
Изи стисна ръката му.
– Нека да ви направя палачинките.
Под погледа му тя взе яйцата и започна да ги чупи в купата.
– Кой ви е научил да правите палачинки? Семейният готвач?
Тя се засмя.
– Нямахме готвач. Единственият доход на баща ми идваше от шепата ученици. Докато приказките не пожънаха успех, парите не ни стигаха за прислуга. – Тя наля мляко в купата, преся отмереното брашно и забърка сместа с лъжица. – Нямахме готвач, нямахме прислужница, нямахме гувернантка. Бяхме само аз и папа`. Научих се да правя доста неща, но най-много обичах да правя палачинки.