– Този план ми харесва. Абигейл, можем ли още да разчитаме на помощта ви?
– Естествено.
– Дънкан подаде оставката си – отбеляза Рансъм и се почеса по прорасналата брада. – Но вярвам, че ще успея да го убедя да остане. Като приятел. Ще ни трябва прислужник. – Той погледна Абигейл. – Казахте, че моранглианската армия все още лагерува в околността? Може би ще съумея да ги убедя да се върнат.
Изи не беше тъй сигурна, че предложението му е разумно.
– Рансъм, вие ги засегнахте много вчера. Един господ знае какво си мислят за мен сега. Каквото и да им кажете... предлагам ви да започнете с искрено извинение. И да завършите с думичката „моля ви“.
Той отхапа от палачинката и сви рамене.
– Те са разумни мъже. Сигурен съм, че с кратък разговор ще се разберем.
Но явно нямаше да се разберат тъй лесно.
По-малко от два часа след това Рансъм се намираше в лагера на моранглианците. Обграден, с покрита глава, опрян в гърба меч и вързани отзад ръце.
Отвеждаха го в гората.
Той се опита да надвика дрънченето на броните и качулката на главата си.
– Благородни господа. Знам, че вчера изрекох обидни думи. Но днес идвам с мир. Искам да стана един от вас.
Нещо остро го смушка в бъбреците.
– Човек не става просто ей така един от рицарите на Моранглия. Не е толкова лесно. Има си церемония и обет.
– И изпитание – вмъкна друг.
– Много добре. Ще се подложа на изпитанието ви. Но не може ли да минем без качулката? Аз съм сляп и без това.
Той усети ново смушкване в бъбреците.
– На колене!
Той коленичи. Някой свали чувала.
Рансъм пое жадно глътка свеж въздух.
– Е, какво да направя? Какво трябва да кажа? – Херцогът се покашля. – Аз мигом във вярност се кълна...
Те пак му нахлузиха качулката.
– Но умолявам ви – надигна глас той, – ако бихте вий почакали една проклета секунда...
– Брат Уендъл, той не взима церемонията сериозно – рече един от рицарите. – Нашият орден е свещен. Ние сме тук, защото ни обединява по-висша цел.
Друг се обади:
– Ако го приемем в редиците си, трябва да се отнасяме с него като с един от нас. Като с брат. Мислите ли, че той ще се държи така с нас?
Рансъм сведе глава и успя да се освободи от качулката. Облекчен, повдигна лице и заговори на невидимите мъже край себе си.
– Чуйте ме. Знам. Аз не съм ваш другар. Аз съм кучият син, който ви е пердашил в училище и е взимал джобните ви пари. Но сега съм на земята. В гората. Коленичил в нещо крайно неприятно – ден, след като икономът ми напусна. Говоря сериозно. Сериозен съм в извиненията си за всичко, което казах. И съвсем сериозно се нуждая от помощта ви.
Рансъм не помнеше друг случай в живота си, в който да бе изричал тези слова: Нуждая се от помощта ви. И ето, дори не беше припаднал от унижение.
Първият рицар заговори отново:
– Не позволявайте това да се случи, братко. Той не е истински моранглианец.
– Вече съм – настоя Рансъм. – И сър Уендъл би трябвало да го знае. Той беше на вечеря у викария, когато прочетохме първата част.
– Тогава докажете, че сте достоен – намеси се вторият рицар. – Какви са трите съставки в седемнадесета глава, които Улрих набавя за отварата на вещицата Греймиър?
Мътните го взели! Въпросът беше много конкретен. Рансъм прехвърли спомените си от миналата вечер. Беше слушал внимателно разказа, погълнат изцяло от него, но не си беше водил бележки, дявол да го вземе!
– Пръст от трол, косми от тритон и... пикня от еднорог? По дяволите, откъде да знам!
– Видяхте ли? – рече рицарят. – Не е искрен. Обзалагам се, че дори не знае кои са обещанията на Улрих.
– Почакайте – вирна глава Рансъм. – Знам ги.
Помнеше тази част. Беше хубава. Улрих се разделя с Кресида, преди да се впусне в издирването на Звяра от Къмбърнот, за да го убие. На сбогуване произнася дълга реч.
– „Не се съмнявайте, милейди – започна да рецитира той. – Не се съмнявайте. Аз ще се завърна. Не се съмнявайте в силата ми.“
– В твърдостта ми – поправи го някой и го тупна по гърба, та да запомни. – Не се съмнявайте в твърдостта ми.
– Да, да. – Той заби поглед в калната земя. – Не се съмнявайте в твърдостта ми. Не се съмнявайте в силата ми. Продължава още малко в този дух, има нещо за краля, а сетне „вие оставате кралица на сърцето ми“ и завършва с „за вас, милейди, и за Моранглия!“ – Той вдигна глава. – Ето, това не стига ли?
– Не. – Рансъм позна гласа на Уендъл Бътърфийлд. – Жалка работа!
– Той само ни използва – отново се обади първият рицар. – Щом получи каквото иска, ще ни забрави. Ще ни подминава на улицата. Ще се подиграва на ритуалите ни в луксозните клубове на аристократите. Той не ни разбира.