Рансъм поклати глава.
– Не, не. И мен никой не ме харесва в тези клубове. Повярвайте ми, знам какво значи да бъдеш наруган. Преди седем месеца получих тежка рана и познайте колко хора ме посетиха или ми пожелаха скорошно оздравяване оттогава? Николко. Аз също съм изгнаник.
– Богат изгнаник с високо обществено положение и половин дузина имоти – отбеляза Уендъл.
– В момента. Но ако адвокатите и наследникът ми сполучат в намеренията си, ще изгубя всичко. Не правете грешка, не ви моля за помощ заради себе си. Всичко е заради госпожица Гуднайт. Ако изслушването не мине добре, тя ще изгуби дома на мечтите си. Вземете ме във вашите редици и аз ви се кълна: нас ще ни свързва една по-висша цел. Тя.
Последва дълго мълчание.
Рансъм не знаеше какво повече да каже.
– Ще приема това за тържествената ви клетва. – Сър Уендъл допря притъпен меч до рамото му. – Провъзгласявам ви за сър Рансъм, брат в Ордена на Мака и истински рицар на Моранглия.
Слава богу!
– Орден на Мака – замислен повтори Рансъм, докато режеха въжетата на ръцете му. Той потърка ожулените си китки. – Значи ли това, че сега ще пушим опиум?
– Не – рече Уендъл. А на събрата си добави: – Дайте му медовината.
Поднесоха му плоско шише със сладко, лепкаво вино. Рансъм отпи.
– Не е лошо. Моите благодарности, сър Уендъл.
Сега беше един от тях.
Колко неочаквано. Там, коленичил насред гората, обкръжен от хора, които представляваха отритнатите странници на английските частни училища, Рансъм бе завладян от най-странното и непознато усещане.
Принадлежност.
– И когато не сме на пост – продължи Уендъл, – аз съм господин Уендъл Бътърфийлд, благородник.
– Благородник – повтори Рансъм. – Но... нали не искате да кажете, че сте адвокат?
– О, да, адвокат съм.
– Не знаех, че е разрешено адвокатите да бродят по горите в импровизирани брони.
– Защо не? През работните дни носим дълги черни тоги и напудрени перуки.
Май Уендъл имаше право.
– И дори да съм безполезен като прислужник на масата, мога да реша юридическите ви проблеми. Стига да приемете помощта ми.
Уендъл тикна нещо неясно с телесен цвят пред лицето на Рансъм.
Ръката си.
Последният спазъм на ранената му гордост го удари в гърдите и се загърчи в предсмъртна агония. Не му трябваше помощ да се вдигне на крака, настояваше гордостта му. Не беше нито инвалид, нито дете.
Ала беше човек. Отчаяно влюбен за първи път в живота си. И го грозеше опасност да изгуби цялото си състояние. Както беше казал Дънкан, нуждаеше се от цялата приятелска помощ, която можеше да получи.
Преглътна инстинктивния си отказ и прие ръката на мъжа.
Щом се изправи на крака, Уендъл повика рицарите, които се наредиха в кръг и го докоснаха по раменете и гърба.
– Рицари, отдайте чест!
Юмруците удариха по бронята.
– За дамата на сърцето и за Моранглия!
Глава 25
–Изи, няма да повярвате! – Абигейл я издърпа към прозореца на кулата.
– Какво има? О, моля ви, кажете ми, че адвокатите не са пристигнали. Още не сме готови. Аз не съм облечена. А и Рансъм още го няма.
– Не са адвокатите. Погледнете.
Изи подаде глава през тесничкия прозорец. В далечината по пътя към подвижния мост на замъка се виеше познатата пъстроцветна моранглианска рицарска конница от Уест Йоркшър. Придружавани от техните сестри от ордена „Помощниците на Кресида“. Знамената им се вееха от пронизващия вятър, а броните лъщяха на слънцето.
– Херцогът е успял – възкликна Абигейл и стисна Изи за ръката. – Убедил ги е да се върнат.
– Подозирам, че и вие имате нещо общо с успеха му. Сър Уендъл явно има свои причини да се завърне. Но това няма никакво значение, разбира се. Важното е, че пристигат.
Нелепа сълза бликна в окото ù. Дори след всичко станало вчера, те не я бяха изоставили. Не си бяха тръгнали, още бяха нейни приятели. Още вярваха.
Не се съмнявай.
През следващите няколко часа кипеше трескава подготовка. Готвачът и девойките работеха в кухнята. Рицарите опресниха уменията си по сервиране. Дънкан отведе набързо Рансъм да си вземе вана, да го обръсне, да го облече и да лъсне ботушите му. Абигейл изразходи почти три четвърти час и голяма доза търпение, за да опитоми косата на Изи.
Когато колелата на каляските изтракаха по алеята, Изи не можа да намери сили да надникне през прозореца. Абигейл трябваше да го стори.
– Да, те са. Пристигнаха.
– Колко?
– Две каляски. Трима... Не, четирима мъже.
Четирима? О, боже. Адвокатите са двама. Другите трябва да са... лекари, свидетели, помощници на върховния съдия може би?