Тя закрачи напред-назад, като се молеше долу всичко да върви добре. Дънкан ще ги посрещне, ще ги въведе в салона, а сетне...
На вратата се почука.
Рансъм!
– Готова ли сте? – Той ù предложи ръката си и двамата тръгнаха по коридора. – Не се тревожете за нищо. Просто стойте близо до мен.
– Няма ли да им се стори странно, ако стоя залепена за вас през цялото време?
Устата му се повдигна в единия край.
– Повярвайте ми. Нито един от адвокатите ми няма да се изненада да открие красива жена, залепена за мен. Това само ще затвърди впечатлението, че не съм се променил.
Но Изи не се тревожеше за неговата репутация. Тя силно се съмняваше, че адвокатите са свикнали да го виждат с жени като нея.
– Почакайте – Изи го задържа.
– Какво има?
– Аз... трябва да ви кажа нещо.
– Хм. Така. Много хубаво, но то навярно ще може да почака края на съдбоносната среща, за която се готвим цяла седмица.
– Не може да чака – рече тя, като го теглеше за ръкава. – Трябва да знаете. Важно е.
Сега, когато той бе приковал вниманието си върху нея, тя едва не изгуби кураж. Насила затвори очи и изрече:
– Аз не съм хубава. Никак.
Челото му се навъси, устните му се свиха като че се канеше да ù зададе въпрос, но въпросът сякаш... заседна там.
– Трябваше да си призная много отдавна. Не знаете колко много ми тежеше. Просто... Никой никога не ме е наричал хубава. Никой никога не ме е карал да се чувствам красива. И не можах да устоя на радостта, макар че всичко беше плод на недоразумение. Но сега е важно да знаете. Ако влезете в залата с мен, увиснала на ръката ви... Това ще е най-яркото доказателство, че сте сляп. Те няма да разберат какво, за бога, търсите с мен.
– Изи. – Той плъзна ръце по нейните.
Тя се отдръпна.
– Не си прося комплименти. Истината ви казвам. Важно е да ми повярвате и да разберете. Аз не съм красива, Рансъм. Нито хубавичка. Нито миловидна. Нито дори поне малко привлекателна. Аз съм крайно невзрачна. Винаги съм си била такава. Нито един мъж не ме е заглеждал дори веднъж.
– Добре тогава. Значи, не сте красива.
– Не.
– От всичките ви стаени пластове и разкрития... – Той сложи ръце на раменете ù. – Това е най-дълбоката тайна, която пазехте от мен.
– Да. – Тя се опита да го докосне.
Той я стисна здраво и не ù позволи да помръдне.
– Недейте.
Притисна я с гръб до стената, а думите продължиха да се леят от устата ù. Непотребни, глупави думи.
– В началото ми се струваше съвсем безобидно. Никога не съм си мислила, че тайната ми може да докара неприятности, и си казвах, че няма причина да узнаете истината. Но сега... сега тук са дошли други хора. А вие искате да мина за ваша любовница и...
– Не искам да минете – пресече я той. – Вие сте моя любовница.
Тя притисна лице в ръцете си. Прокле глупавата си суета. Сега цялото му бъдеще бе изложено на риск.
– Не мога да повярвам. Това... това ли е най-срамното ви признание? Че не сте красива. – Той се разсмя. – Това е нелепо.
– Нима?
– Да. Това е нищо. Искате ли да чуете една истински грозна тайна, Изи? Ето ви моята. Аз съм убил майка си.
При тези думи, Рансъм усети отдръпването ù, едва доловимото ù смайване.
Не я винеше. Бяха грозни думи. Никой никога не искаше да ги чува. Те бяха оставили черния си отпечатък и върху него.
– Майка ми се е мъчила повече от тридесет часа, за да ме доведе на белия свят, и е умряла по-малко от час след раждането ми. Аз съм я убил. Това повтаряше баща ми, с точно тези думи, още щом пораснах толкова, че да ги разбирам.
Спомените му бяха съвсем ясни. Всеки път, когато заплачеше, всеки път, когато трепереше, всеки път, когато се препъваше и търсеше утеха. Баща му го вдигаше за яката, влачеше петите му по мраморния под и го поваляше на земята пред портрета на майка му.
Спри да хленчиш, момче. Тя не може да изтрие сълзите ти. Ти я уби.
Божичко, колко красива беше на онзи портрет. Златиста коса, сини очи, светлосиня рокля. Ангел. Някога той се молеше пред нея. Дребни, богохулни молби за чудо, прошка, играчки... за най-малкия знак, че може да го чуе.
Ала тя не го чу. Беше си отишла.
Оттогава Рансъм никога не се бе молил на нищо друго.
– Всички слуги, бавачките, икономът, частните учители... всички бяха строго инструктирани да не показват обичта си към мен. Нямаше прегръдки, нямаше целувки, нямаше грижи и утеха. Това бяха все неща, които майка ми трябваше да ми даде, а аз не ги заслужавах. Старият херцог ме обвиняваше за смъртта ù.
Той почувства въздишката ù.
– Рансъм, това е ужасно.