Вълчакът изръмжа. Въздухът запука от напрежение и изпълни залата чак до сводестия таван.
Лорд Арчър спокойно прелистваше книжата си. Като че Ротбъри току-що не бе направил две кресла на трески.
– Е, да. Херцог или не… Напоследък нещата не вървят добре за вас. Прав ли съм, Ротбъри?
Херцогът мълчеше. Освен ако осезаемата ярост не се броеше за отговор; в такъв случай той отвърна доста бурно.
– Боя се, че документите са ясни и точни – рече Арчър. – Замъкът вече принадлежи на госпожица Гуднайт.
– Не е възможно! – възрази херцогът. – Аз не съм го продавал.
– Когато човек изчезне от лицето на Англия за седем месеца, адвокатите започват да се разпореждат с имуществото му. – Арчър хвърли поглед на дългата маса, затрупана с неотворени пликове. – Най-вероятно уведомлението е някъде сред лавината от писма.
Изи се вторачи в бумагите в ръката си. Беше пристигнала с празна кесия и стържещ корем. Кесията ù си оставаше все така празна и коремът ù все тъй стържеше. Но вече си имаше замък. А в него и херцог.
– Е, това беше. Приключихме. Аз ще потеглям. – Лорд Арчър затвори чантата си, взе я и понечи да си тръгне.
– Почакайте. – Изи скочи подире му и го улови за ръкава. Сниши глас. – Нима ще ме оставите тук? Сама, в този... този призрачен, мрачен замък? Не бихте го направили.
– Госпожице Гуднайт, колкото и да ми се ще да остана на това очарователно място за по-дълго, аз съм зает човек. Заради имотите на Линфорт ми се налага да кръстосвам Англия надлъж и шир и да раздавам тези плесенясали купчини камъни на нищо неподозиращи млади дами. Бих могъл да ви предложа да се върнете с мен обратно в селцето. Но кочияшът ви и бездруго скоро ще пристигне, нали?
Кочияшът ù?
Разбира се. Лорд Арчър никога не би повярвал, че е била доведена до просешка тояга – без пукнат грош, без покрив над главата си, без кон и карета. Той си мислеше, че стегнатият ù екипаж с бели понита вече се задава по пътя.
И ако не искаше да петни паметта на баща си, като разкрие небрежната му, разточителна природа, Изи трябваше да държи езика си зад зъбите.
– Да, той скоро ще дойде да ме вземе – рече тя немощно. – Не се съмнявайте.
Лорд Арчър се огледа наоколо, после спря поглед върху нея. Веждите му се повдигнаха развеселено.
И тогава стори най-непростимото нещо на света.
Потупа я бащински по главата.
– Та това е малката Изи Гуднайт. Тя обича приключенията.
2 Goodnight Tales. – Бел. пр.
Глава 3
–Е – отбеляза дръзко Изи в напрегнатото мълчание няколко минути след заминаването на лорд Арчър, – стана малко неудобно.
– Неудобно. – Херцогът закрачи напред-назад, като размахваше ръце. Изведнъж се закова намясто и повтори: – Неудобно!
Думата отекна звучно в свода на залата.
Изи стоеше. И се чувстваше неудобно.
– Съзряването е неудобно. Да отидеш на сватбата на бившата си изгора, е неудобно. Да се любиш върху гърба на кон, е неудобно.
Що се отнася до първата част, младата жена беше напълно съгласна. Но за втората и третата трябваше да разчита на неговата дума.
– Тази ситуация не е неудобна – заяви той. – Това е предателство.
– Предателство? – Тя стисна здраво книжата. – Ваша милост, аз не съм извършила предателство. Не съм молила лорд Линфорт да ми завещава замъка. Та аз едва го познавах, точно като вас.
– Този замък никога не е принадлежал на Линфорт, че да ви го завещава. – Гласът му беше тих и строг. – А вие изобщо не ме познавате.
Може би. Но искаше да го опознае. Желанието беше по-силно от нея. Той бе тъй загадъчен.
Сега, когато отново бяха останали само двамата, тя се възползва от възможността да огледа лицето му. Без белега топографията на лицето му представляваше горд, благороден пейзаж, с ясно изразени скули и широка, четвъртита челюст. Косата му беше жълтеникавокафява като на лъв, със златисти кичури. А очите му... това бяха келтски очи. Тъмни, хоризонтални цепки върху лицето му, разположени на разстояние едно от друго. Предпазливи.
Човек трудно би ги разгадал, дори да виждаха отлично. Ако не беше запалил толкова мъчно свещта, може би щяха да минат часове, преди Изи да разбере, че е сляп.
Стотици въпроси напираха в нея. Не, хиляди. А най-глупавите бяха тези, които вдигаха най-голяма врява да изскочат от устата ù.
Наистина ли сте се любили върху гърба на кон? – щеше ù се да попита. Това изобщо възможно ли е? Така ли се наранихте?
– Ваша милост, аз не възнамерявам да ви изгоня. – Изи не си въобразяваше, че мъж като този може да бъде принуден да действа против волята си. – Аз не съм ваш враг. Както по всичко личи, сега сте мой наемател.