Адвокатът се сепна.
– Какво? Двадесет хиля...
– Благодарение на вашето небрежно управление тя наследи този замък от кръстника си, а при пристигането си го завари в безобразно състояние на разруха. Най-малкото, което можем да сторим, е да ù осигурим средства, за да го възстанови.
– Ваша милост, ние не можем да одобрим...
– Състоянието е мое. Аз съм херцогът. Докато съдът реши друго, аз съм човекът, който одобрява. – Той тикна документите в ръката на адвоката. – Аз ще подпиша. Вие ще бъдете свидетели. Тогава и само тогава ще бъда на ваше разположение. Ако откажете...? Кълна ви се, че ще се боря срещу вас, на всяка крачка и ще ви изправя пред съда по обвинения в измама.
Адвокатите се посъветваха.
Изи стисна ръката му.
– Какво правите? – прошепна тя.
– Осигурявам бъдещето ви в замъка. Всичко друго е второстепенно.
– Вашата съдба не е второстепенна – прошепна тя. – Не и за мен.
В отговор на милите ù думи Рансъм плъзна пръсти по дланта ù. Но не оттегли искането си. Двадесет хиляди бяха значителна сума, но нищожна част от онова, което адвокатите му щяха да контролират, ако успееха да измъкнат състоянието му. Разчиташе алчността им да ги надвие.
– Е? – подкани ги той. – Може би трябва да анулирам предложението и да се заема направо с обвиненията в измама.
– Няма да се наложи – побърза да отвърне Блейлок. – Заради интересите на госпожица Гуднайт ще подпишем.
– Добре. – Щом надраска името си най-отдолу на документите и адвокатите сториха същото, Рансъм си отдъхна. Изи беше осигурена.
Сега оставаше да я направи херцогиня.
Лекарят се приближи.
– Тези забележки за измамите ме тревожат. Често ли виждате конспиратори около вас, Ваша милост?
Започна се. Разпитът.
Рансъм се отпусна на дивана и се настани удобно. Въпрос след въпрос той отговаряше. Коя година е, кой е настоящият монарх на трона, какъв е цветът на небето. Задаваха му въпроси за раната, опипваха с пръсти белега му.
Херцогът изрови всички запаси на търпение, които притежаваше. Виждаше как адвокатите чакат да се нахвърлят при най-дребната грешка и нередност. С толкова много свидетели нямаше как да изфабрикуват обвинения в лудост. Ако се стигнеше до официален процес, Рансъм знаеше, че ще спечели. Беше обаче много по-лесно да приключат всичко още днес.
След около час разпит херцогът вече губеше търпение. Застрашително главоболие се появи в основата на черепа му.
– Някой да ми налее нещо за пиене. Уиски.
Лекарят си отбеляза.
– Пристрастен... към... уискито.
– Това не е нищо ново – рече Рансъм.
– Трябва да призная – отбеляза Хавърс, – че намирам облеклото на прислугата ви за... очарователно.
– О, това е мой каприз – обади се Изи с онзи вятърничав, сладникав гласец, който той така ненавиждаше. – Знаете колко обичам прекрасните истории на баща си. И сега, на фона на величествения замък, просто не можах да устоя и да не съживя част от „Приказките за лека нощ“. Такава късметлийка съм, че девойките и рицарите са тук с мен. Да ви се намират бонбони?
Лекарят се приведе напред.
– Какво мислите за тази атмосфера, Ваша милост? И на вас ли ви харесва да живеете в приказка?
Един от рицарите – Рансъм смътно си спомняше, че името му е Алфред, – изскърца и с дрънчене се приближи до него. Сложи чашата с уиски в ръката му. Като му я подаваше, тя се разклати и двамата се поляха с алкохол.
– Простете, братко – рече рицарят.
– Братко?
По дяволите! Рансъм познаваше този звук. Това беше скок.
Гласът на Блейлок прозвуча остро.
– Нима този прислужник току-що ви нарече „братко“?
– Слуха ми ли проверявате? – Рансъм се опита да придаде отегчение на гласа си. – Да, точно така.
– Но вие не бива да позволявате на прислужника да се обръща към вас така фамилиарно, Ваша милост. Или сте се самозабравили?
– Не съм се самозабравил.
– Ей ти. – Ригет повика младия рицар, който се бе върнал, дрънчейки, в другия край на залата. – Защо се обърна към Негова милост с „братко“?
– З-защото и двамата сме членове на едно и също братство – отвърна младежът. – Орденът на Мака.
Избухна смях и пред очите на Рансъм вече не се мержелееше сиво.
Само червено.
– Орденът на Мака? – Блейлок приличаше на алчно момче с купа плодове със сметана и две лъжици. – Разкажете ни, моля ви, повече.
– Това е моранглианският рицарски орден, сър. Имаме знамена, турнири. Гербове и обет.
– И херцогът доброволно е станал негов член?
– Аз... не знам, сър – поколеба се Алфред.
Естествено, че се поколеба. Рансъм разпозна сега гласа на младежа. Той беше един от рицарите, който се възпротиви на присъединяването му към ордена. И може би с основание. Алфред е знаел, че този миг ще дойде, дори и да не е предполагал, че това ще стане тъй скоро.