Устните на Рансъм се извиха в познатата полуусмивка.
– Е, срещу това обвинение не мога да споря.
Сватбата беше необичайна. Доста тихо събитие.
Церемонията се състоя рано сутринта във вторник. Невестата беше облечена в червено, за да може младоженецът да я различи в тълпата. Тесните църковни пейки в селската църква се бяха огънали под тежестта на рицарите с импровизираните им доспехи и на девойките със средновековни одежди.
След сватбената закуска в селската странноприемница щастливите влюбени не се качиха в очакващата ги каляска, а предпочетоха да се разходят на спокойствие под ръка по пътя към замъка.
Когато наближиха подвижния мост, Изи вдигна глава към древното каменно укрепление. Новите стъкла на прозорците блещукаха като диаманти на утринното слънце. Колко много неща се бяха променили от онзи първи мрачен, дъждовен следобед, когато кочияшът я стовари тук само с невестулката, писмото и последното зрънце надежда до името ù.
Рансъм я спря в двора.
– Почакайте.
Тя вдигна поглед към него. И в следващите няколко мига трябваше да събира разпилените си мисли. Замъкът може би се беше променил в очите ù, но не и този мъж. Не и тази дива, необуздана мъжка красота, от която коленете ù омекваха всеки път.
– Какво има? Да не сме забравили нещо в странноприемницата?
– Всичко е наред. Просто отдавна исках да направя отново това.
Той се приведе и ловко я вдигна на ръце, притискайки я до гърдите си.
И този път Изи не припадна.
Но едва ù се размина.
Епилог
Няколко месеца по-късно
Свещта едва припламваше в свещника, когато Рансъм изкачи тридесет и четвъртото стъпало.
– Изи, стана късно. Време е да дойдеш да си легнеш.
– Знам. – Изи остави перото в мастилницата и се облакъти на писалището. Въздъхна уморено, затвори очи и разтърка слепоочията си.
Той застана зад нея. Силните му ръце се отпуснаха тежко на раменете ù.
– Работиш прекалено много през последните седмици.
– Знам, знам. – Тя взе перото и отново захвана да пише. – Съжалявам. Но на всяка цена искам да довърша главите за няколко месеца напред, преди бебето да се роди. Работата върви по-бавно, отколкото ми се иска. А освен това съм затрупана с писма, които чакат отговор.
Започна да разтрива тила ù и от гърдите ù се изтръгна дълбока въздишка.
– Какво да направя? – попита Рансъм.
– Масажът е прекрасно начало. – Тя прерови купчината писма. – Може би ще ми помогнеш да отговоря на това писмо от лорд Перегрин.
– Каква гатанка ти е пратил този път?
– Всъщност мой ред е да му пратя гатанка и сега не знам каква да бъде. – Тя потропа с перото върху попивателната. – Аха! Сетих се! – Натопи писеца и започна да пише. – „Какво предпочитате – да намерите в леглото си невестулка или октопод?“ – Довърши писмото и го остави настрана.
– Не е честно. Той може да избира, а аз не!
– Не, не можеш. Ти имаш и двете. – Усмихната, Изи измъкна едно списание от купчината с пощата ù. – Ето нещо, което ще ти се стори забавно. Писмо до редактора на „Джентълменс Ривю“. За мен е.
– Прочети ми го тогава.
Изи отвори списанието на отбелязаната страница и зачете на глас с високомерно, предвзето звучащ баритон.
– „Подобно на много от вашите верни читатели, аз с радост видях, че обичната дъщеря на Англия, малката Изи Гуднайт, новата херцогиня на Ротбъри, е хванала перото, за да продължи да пише за чудния свят, който сър Хенри подари на нея и на нас. Прочетох първата глава с огромно очакване и интерес, но за съжаление, трябва да кажа, че тя не ме впечатли.“
Рансъм се намръщи.
– Нахално магаре.
– Той има право на мнение. Да видим... Да, ето докъде бях стигнала. – Тя пак снижи гласа си. – „Макар че Нейна милост бързо се изкачи до по-високо обществено положение от онова, на което се радваше покойният ù баща, тези първи глави тъжно показват, че тя никога няма да му бъде равна в писането. Боли ме да го кажа, но то бледнее в сравнение с богатството на прозата на сър Хенри.“
– Така ще го наредя, че хубаво да го заболи – изръмжа Рансъм.
– О, нататък става по-мило – рече тя и прескочи няколко реда. – Ето как продължава: „В „Пътешествието на Сенчестия рицар“ не липсват бледи проблясъци на добро бъдеще. Времето и опитът ще развият писателските ù умения и херцогинята може би ще стигне наполовина онова, което беше баща ù, а това само по себе си е истинска сполука за един писател – тъй млад и на всичкото отгоре жена“. Подписано е: „Достопочтений Едмънд Крийли, Чатън, Кент“.