Както беше казал слепият, домът му се намираше близо. Но тротоарите бяха изцяло заети от автомобили, не намериха къде да оставят колата, затова им се наложи да потърсят място в една от страничните улици. Там заради тесния тротоар вратата от страната на шофьора щеше да е на малко повече от педя от стената и слепият, за да не се затруднява да се мести от седалка на седалка, при това възпрепятстван от скоростния лост и от волана, трябваше да слезе пръв. Беззащитен, насред улицата, усещайки как земята бяга изпод краката му, се опита да сдържи тревогата, която се изкачваше в гърлото му. Нервно размахваше ръце пред лицето си, сякаш плуваше в нещото, което бе определил като мляко, устата му вече се отваряше, за да извика за помощ, когато в последния момент другият леко го докосна по ръката, Спокойно, ще ви отведа. Вървяха съвсем бавно, от страх да не падне влачеше краката си, но това го караше да се препъва в неравностите по тротоара. Спокойно, вече почти пристигнахме, говореше тихо другият, а малко по-натам го попита, Има ли някой в дома ви, който да се погрижи за вас, слепият отговори, Не знам, жена ми още не би трябвало да се е върнала от работа, днес ми се случи да си тръгна по-рано и веднага стана това, Ще видите, че не е нищо, никога не съм чувал някой да ослепее така внезапно, А аз дори се хвалех, че не ми се налага да нося очила, никога не съм имал, Ето, видяхте ли. Бяха стигнали до вратата на сградата, две съседки с любопитство гледаха какво става, водят съседа под ръка, но на никоя от тях не й хрумна да попита, Нещо му е влязло в окото, не им хрумна такова нещо, а и той не можеше да им каже, Да, влезе ми море от мляко. Вече вътре в сградата слепият каза, Много благодаря, извинете ме за създаденото главоболие, сега вече ще се оправя сам, И таз добра, ще се кача с вас, няма да съм спокоен, ако ви оставя тук. Влязоха с мъка в тесния асансьор, На кой етаж живеете, На третия, не можете да си представите колко съм ви благодарен, Не ми благодарете, днес аз на вас, Да, имате право, утре аз на вас. Асансьорът спря, слязоха на площадката, Искате ли да ви помогна да отворите вратата, Благодаря, смятам, че ще се справя с това. Извади от джоба си малка връзка с ключове, опипа ги един по един по назъбената част, каза, Този трябва да е, и докосвайки ключалката с върха на пръстите на лявата си ръка, се опита да отключи, Не е този, Нека погледна, аз ще ви помогна. Вратата се отвори при третия опит. Тогава слепият попита вътре, Тук ли си. Никой не му отговори и той, Точно както ви казах, още не се е прибрала. Протягайки ръце напред, с опипване мина в коридора, после внимателно обърна лице натам, където си представяше, че трябва да е другият, Как бих могъл да ви се отблагодаря, каза, Не направих нищо повече от онова, което смятам за свой дълг, оправда се добрият самарянин, не ми благодарете, и добави, Искате ли да ви помогна да се настаните, да ви правя компания, докато жена ви се прибере. Внезапно загрижеността се стори подозрителна на слепия, очевидно не би допуснал в дома си един непознат човек, който в края на краищата, може би точно в този момент кроеше как да надвие, завърже и запуши устата на бедния беззащитен слепец, за да може после да вземе всичко ценно, което намери. Не е необходимо, не се притеснявайте, каза, ще се оправя, и повтори, докато бавно затваряше вратата, Няма нужда, няма нужда.
Въздъхна облекчено, чувайки звука от слизащия асансьор. Машинално, без да се сети за състоянието си, отмести капачето на шпионката на вратата и надникна навън. Сякаш от другата страна имаше някаква бяла стена. Чувстваше допира на металното кръгче върху горната дъга над окото си, миглите му потрепваха върху малката леща, но не можеше да види, непроницаемата белота покриваше всичко. Знаеше, че се намира в дома си, познаваше по миризмата, по атмосферата, по тишината, разпознаваше мебелите и вещите само като ги опипваше, като прекарваше пръстите си по тях, леко, но в същото време сякаш вече всичко се размиваше в някакво странно измерение, без посоки и отправни точки, без север и юг, без горе и долу. Както може би всички са правили, и той в младежките си години беше играл на Ами ако бях сляп, и беше стигнал до заключението, след прекарани пет минути със затворени очи, че слепотата несъмнено е ужасно нещастие, но въпреки това можеше да е поносима, ако жертвата на тази трагедия беше успяла да съхрани достатъчно спомени не само за цветовете, но и за формите и плановете, за повърхностите и очертанията, при положение, то се знае, че въпросната слепота не е по рождение. Стигна дори дотам, да мисли, че тъмнината, в която живеят слепите, не е нищо повече от липсата на светлина, че онова, което наричаме слепота, е нещо, покриващо външния вид на съществата и вещите, оставяйки ги непокътнати зад черната пелена. А сега, тъкмо обратното, беше потопен в толкова бляскава белота, толкова пълна, че не поглъщаше, а направо изгълтваше не само цветовете, но и самите същества и вещи и така ги превръщаше в двойно невидими.