След петнадесет минути, след плача, оплакванията и тихите шумове от настаняването, покоят, но не и спокойствието, се върна в стаята. Следобедът вече примираше, лампите с мъртвешка светлина сякаш се усилиха. Тогава се чу сухият глас на високоговорителя. Както беше съобщено първия ден, инструкциите по функционирането на стаите бяха повторени, както и правилата, на които трябваше да се подчиняват интернираните, Правителството съжалява, че е било принудено да предприеме енергично онова, което смята за свой дълг и свое право, да защитава с всички средства хората по време на кризата, в която се намираме, и т.н., и т.н. Когато гласът замлъкна, се надигна хор от протести, Затворени сме, Всички ще умрем тук, Къде са лекарите, които ни обещаха, това беше нещо ново, властите бяха обещали лекари, обслужване, може би дори пълното излекуване. Лекарят не каза, че ако се нуждаят от лекар, ето го него. Никога повече нямаше да го каже. На един лекар не са му достатъчни само ръцете, лекарят лекува с фармацевтични продукти, с медикаменти, с разни химически съставки, с комбинации от това и онова, а тук нямаше и помен от тях, нямаше и надежда да ги получат. Нямаше дори очи, за да забележи бледост, за да проследи зачервяване в периферната циркулация, колко пъти, когато е бил излишен по-задълбочен преглед, тези външни признаци са били равнозначни на пълна клинична картина, или оцветяването на лигавиците и пигментацията, с изключително висока степен на вероятност да уцели, От това няма да се спасиш. Тъй като близките легла до едно бяха заети, жена му вече не можеше да му разказва какво става, но той усещаше тежката атмосфера, която се беше създала с идването на последните слепци, напрегната атмосфера, на ръба на изострящ се конфликт. Дори въздухът в стаята сякаш се беше сгъстил, носеха се бавно тежки миризми на кълба, с внезапни отвратителни пориви, Как ли ще е след седмица, се запита и се уплаши, като си представи, че и след седмица още щяха да бъдат затворени в това място, При положение че няма да има проблеми със снабдяването с храна, което не е сигурно, съмнявам се примерно, че хората отвън знаят във всеки момент колко сме, въпросът е как ще се решат нещата с хигиената, вече не говоря за това, как ще се мием, слепи от няколко дни и без ничия помощ, и дали душовете работят и за колко време, говоря за останалото, само едно запушване на тоалетните, макар и едно-единствено, и това тук ще се превърне в клоака. Потърка лицето си с ръце и усети бодливата тридневна брада, По-добре да е така, надявам се да не им хрумне лошата идея да ни пратят бръсначи и ножици. В куфара си имаше всичко необходимо, за да се обръсне, но ясно съзнаваше, че би било грешка да го направи, И къде, къде, не тук в стаята, сред всичките тия хора, ясно е, че тя би могла да ме избръсне, но скоро другите ще се усетят и ще се учудят, че има някой, който е в състояние да полага такива грижи, а там вътре, при душовете, оная бъркотия, Господи, колко ни липсват очите, да виждаме, да виждаме, пък макар и някакви бледи сенки, да се намираме пред огледалото, да погледнем неясното тъмно петно и да можем да кажем, Там е лицето ми, онова светлото не съм аз.
Протестите спряха лека-полека, беше се появил някой от друга стая да попита дали не е останала някаква храна, отговори му шофьорът на такси, Нито троха, а помощник-фармацевтът, за да демонстрира благоразположение, подслади категоричното отрицание, като каза, Може да дойде. Нямаше да дойде. Нощта падна окончателно. Отвън нито храна, нито думи. От съседната стая се чуха викове, после се възцари тишина, ако някой плачеше, го правеше тихичко, плачът не минаваше през стените. Жената на лекаря отиде да види как е болният, Аз съм, му каза, и внимателно вдигна одеялото. Кракът имаше плашещ вид, целият беше равномерно подут, като се започне от бедрото, а раната представляваше един черен кръг с виолетови краища, които кървяха, беше се уголемила много, сякаш месото се раздуваше отвътре. Вонеше и едновременно с това от нея се отделяше някаква сладникава миризма. Как сте, попита жената на лекаря, Благодаря, че дойдохте, Кажете ми как се чувствате, Зле, Боли ли, Да и не, Обяснете ми по-добре, Боли ме, но сякаш кракът не е мой, сякаш е отделен от тялото ми, не знам как да го обясня, странно е, сякаш си лежа тук и виждам как ме боли кракът, Това е от треската, Може би, Сега заспивайте. Жената на лекаря сложи ръка върху челото му, после направи едно движение, за да се отдръпне, но не успя дори лека нощ да пожелае, болният я сграбчи за ръката и я придърпа към себе си, принуждавайки я да приближи лице, Аз знам, че вие виждате, каза съвсем тихо. Жената на лекаря изтръпна от изненада и промърмори, Лъжете се, откъде ви хрумна тази мисъл, виждам колкото и всеки друг тук, Не се опитвайте да ме заблудите, госпожо, аз добре знам, че виждате, но спокойно, няма да кажа на никого, Спете, спете, Не ми ли вярвате, Вярвам ви, Не вярвате на думата на един крадец, Вече ви казах, че ви вярвам, Тогава защо не ми кажете истината, Утре ще говорим, сега спете, Да, утре, ако доживея, Не бива да мислим за най-лошото, Аз си го мисля, или по-скоро треската си го мисли вместо мен. Жената на лекаря се върна при мъжа си и прошепна в ухото му, Раната има ужасен вид, сигурно е гангрена, Толкова бързо, изглежда ми невъзможно, Както и да е, много е зле, А ние тук, каза лекарят, нарочно повишил тон, за да се чува, не стига, че сме слепи, а сякаш са ни вързали и ръцете, и краката. От легло четиринадесет от лявата страна болният отвърна, Мен никой няма да ме върже, докторе.