Докато се придвижваше към всекидневната и въпреки разумно бавната скорост, с която се плъзгаше покрай стената, събори една ваза с цветя, която не очакваше да бъде там. Беше я забравил или пък жена му я беше оставила там след неговото излизане за работа с намерението да я постави после на по-подходящо място. Сниши се, за да оцени тежестта на поражението. Водата се беше разтекла по пода. Искаше да събере цветята, но не се сети за счупените стъкла и едно продълговато фино късче се заби в пръста му, той отново заплака от болка и самота, като дете, беше ослепен от белотата, намираше се насред дом, който с напредването на следобеда вече почваше да тъне в мрак. Без да пуска цветята, усещайки как кръвта се стича, се изви, за да извади кърпата си от джоба, и доколкото можа, уви пръста си. След това пипнешком, препъвайки се и заобикаляйки мебелите, стъпвайки внимателно, за да не закачи крака си в килима, стигна до канапето, където с жена му гледаха телевизия. Седна, сложи цветята върху краката си и много внимателно разви кърпата. Кръвта, лепкава при допир, го смути, помисли, че сигурно е така, защото не я вижда, кръвта му се беше превърнала в нещо лепкаво без цвят, в нещо чуждо, което въпреки това му принадлежеше, но като заплаха от него самия към него самия. Бавничко, със здравата ръка потърси тънкото късче стъкло, остро като съвсем малък меч, и държейки палеца и показалеца си като щипци, успя да го извади цялото. Отново омота ранения си пръст с кърпата, стегнато, за да спре кръвта, и се предаде, изтощен се отпусна на дивана. Минутка по-късно, заради един от онези нередки моменти, които тялото избира, за да отхвърли някои състояния на тъга и отчаяние, когато, ако изключително логиката трябваше да определя нещата, всичките му нерви трябваше да са будни и напрегнати, той бе обзет от някаква умора, по-скоро сънливост, отколкото истински сън, но беше толкова тежка, колкото и той самият. Веднага засънува, че играе на Ами ако бях сляп, сънуваше, че отваря и затваря очи многократно, сякаш се връща от пътуване и го очакват непокътнати и непроменени всички цветове и форми, и светът, какъвто го познава. Но под тази утешителна убеденост усещаше тихото гризане на някакво съмнение, може би се касаеше за измамен сън, сън, от който рано или късно трябваше да се събуди, без да знае в този момент точно каква действителност го очаква. После, ако изобщо думата може да има някакъв смисъл, отнесена към такова пропадане от умора, продължило не повече от няколко секунди и вече хвърлило го в полубудното състояние, което предшества събуждането, реши насериозно, че не е добре да продължава да е толкова нерешителен, ще се събудя, няма да се събудя, ще се събудя, няма да се събудя. Накрая винаги идва миг, когато няма накъде, освен да се рискува, Аз какво правя тук с тези цветя върху краката и със затворени очи, които ме е страх да отворя, Какво правиш там, заспал с тия цветя върху краката, питаше жена му.
Дори не дочака отговора. Демонстративно започна да събира останките от вазата и да бърше пода, докато мърмореше раздразнено, без да се опитва да го прикрие, Можеше ти да го направиш, вместо да си легнеш да спиш, сякаш не те засяга. Той не каза нищо, криеше очите си зад затворените клепачи. Внезапно бе разтърсен от една мисъл, Ами ако отворя очи и се окаже, че виждам, обзе го силна надежда. Жена му се приближи, забеляза изпоцапаната с кръв кърпа и раздразнението й мигом изчезна, Бедничкият, как се случи това, питаше съчувствено, докато махаше импровизираната превръзка. Тогава той с всички сили пожела да види жена си, коленичила в краката му, там, където знаеше, че се намира, и после убеден, че няма да я види, отвори очи, Най-накрая се събуди, поспаланко, каза тя с усмивка. Настана мълчание, после той каза, Сляп съм, не те виждам. Жена му се скара, Престани с тия глупави шегички, има неща, с които не бива да се шегуваме, Какво не бих дал да е шега, но истината е, че съм сляп, нищо не виждам, Моля те, не ме плаши, погледни ме, тук, тук съм, лампата свети, Зная, че си там, чувам те, докосвам те, предполагам, че си светнала лампата, но аз съм сляп. Тя се разплака, вкопчи се в него, Не е вярно, кажи ми, че не е истина. Цветята бяха паднали на пода, върху изцапаната кърпа, кръвта отново беше започнала да капе от ранения пръст, а той сякаш с други думи искаше да каже, По-малката злина, промърмори, Виждам всичко в бяло, и веднага се усмихна тъжно. Жена му седна до него, прегърна го силно, целуна го внимателно по челото, по лицето, нежно по очите, Ще видиш, че ще мине, ти не беше болен, никой не ослепява така внезапно, Може би, Разкажи ми какво стана, какво почувства, кога, къде, не, още не, чакай, първо трябва да говорим с някой очен лекар, познаваш ли такъв, Не, нито ти, нито аз носим очила, Ами ако те отведа в болницата, За слепите очи надали има спешна помощ, Имаш право, по-добре направо да отидем при някой лекар, ще потърся в телефонния указател някой, който има кабинет наблизо. Стана, попита още, Забелязваш ли някаква разлика, Никаква, каза той, Внимание, сега ще угася осветлението, ще ми кажеш, сега, Нищо, Какво нищо, Нищо, виждам все същото бяло, за мен сякаш нощта не съществува.