Седнал в горещия лъх на въздуха, който не бе никакъв ветрец, той се вслуша в бавните й мъчителни стъпки по външната стълба и се сети за внука. Преписката по този въпрос бе минала през писалището му преди пет-шест години, след което я отнесоха на щатския прокурор — ставаше дума за Буч Бийчъм, името, под което се подвизаваше младежът през онази година, която прекара едва ли не цялата в градския затвор: дете от дъщерята на старата негърка, осиротяло от майка си още с раждането и захвърлено от бащата, което бабата бе взела и опитала да отгледа. Опитала, защото още на деветнайсет внукът напуснал фермата, дошъл в града и близо цяла година лежал за комарджилък и побоища, за да хлътне най-сетне със сериозното обвинение, че е разбил и обрал един магазин.
Заловен с кръв по ръцете, при което замахнал с къс желязна тръба към полицая, който го изненадал, той се строполил на земята, защото полицаят го ударил с дръжката на пистолета, разпсувал се през размазаната си уста, а зъбите му, каквито били кървави, се оголили в някакъв безумен смях. След две нощи избягал от тъмницата и повече никой не го видял — бил вече кажи-речи пълнолетен и имал нещо от баща си, който го създал, а после изоставил; сега лежеше в щатския затвор за убийство — не само насилие ще да е носело това семе, имало е в него и нещо много зло и опасно.
Ето кого ще трябва да намеря, помисли Стивънз. Защото и за миг не се поколеба в предчувствията на старицата. Щом и тя е могла да угади къде е момчето и какво горе-долу е премеждието му, той нямаше да се учуди, макар да мислеше, че по-късно сигурно ще се учуди от това, колко бързо е открил къде е то и в какво се състои работата.
Най-напред помисли да телефонира на Карадърз Едмъндз, в чиято ферма е бил изполичар мъжът на старата негърка, но след това се сети — както и тя му бе споменала, — че Едмъндз вече е отказал да се намесва в тази история. Седеше неподвижен, а горещият вятър рошеше непослушната му бяла грива. Сега му стана ясно какво е искала да каже старата негърка. Спомни си, че именно Едмъндз бе човекът, който най-напред изпрати момчето в Джеферсън. Бе го хванал да се вмъква в лавката на фермата и му бе заповядал да се измита, забранявайки му повече да се вестява там. Не шерифът и не полицията, помисли си той, а нещо много по-всеобхватно… Стана, откачи старата си износена, но още прилична панамена шапка, слезе по външната стълба и прекоси празния площад под надвисналата жега на приближаващото пладне, отправяйки се към редакцията на околийския вестник. Там завари издателя — неописуемо дебел, по-възрастен, но не толкова побелял човек, с черна папионка на ластик и старомодно скроена риза.
— Една стара негърка на име Моли Бийчъм — почна Стивънз. — Живее с мъжа си във фермата на Едмъндз. Думата е за внука й. Помниш го, Буч Бийчъм, преди пет-шест години, оня, дето се мота из града една година и все в затвора лежа, а накрая го хванаха една нощ, че разбива магазина на Раунсуел. Та същият сега се е забъркал в още по-голяма каша. Не мога да не й вярвам. И от нейно име, както и от името на многобройните граждани, които представлявам, опасявам се, че този път е много зле и че е последно…
— Почакай — рече издателят и дори не се наложи да става от писалището си. Измъкна от шиша на масата дописка от телеграфната агенция и я подаде на Стивънз. Бе предадена от град Джолиет, Илиной, и носеше днешна дата:
Негър от Мисисипи в навечерието на екзекуцията за убийство на чикагски полицай разкрива лъжливото си име, попълвайки следователския въпросник. Самуел Уоршъм Бийчъм…
Пет минути по-късно Стивънз отново прекоси празния площад, над който още по-ниско виснеше обедната жега. Бе възнамерявал да се прибере в пансиона, където живееше, да обядва, ала се отказа. Освен това не си заключих кантората, мислеше той. И все пак как е могла да се озове в града на това слънце и от седемнайсет мили? Може дори да ги е извървяла.
— Значи, както изглежда, не бях искрен, като казах, че се опасявам… — рече си той на глас, изкачвайки се по стълбата, сега вече скрит от маранята и безветрения блясък на слънцето, и влезе в кантората си. Спря се. После каза: — Добър ден, мис Уоршъм.
И тя бе доста стара — слаба, изправена, с прибран старовремски кок от посребрена коса под избеляла шапка от преди трийсет години с ръждивочерен цвят и окъсан, също избелял чадър, който от черен бе станал зеленикав. И нея познаваше открай време. Живееше сама в порутената къща, останала от баща й, даваше уроци по рисуване върху порцелан и с помощта на Хемп Уоршъм, потомък на един от бащините й роби, и жена му отглеждаше кокошки и зеленчук за продан.