Рей Бредбъри
Слез при мен в мазето
Съботната суматоха разбуди Хю Фортнем, но той продължи да лежи със затворени очи, наслаждавайки се на какафонията от звуци. В кухнята се пържи бекон — Синтия предпочита да събужда мъжа си не с викове, а с миризмата на вкуснотии. Том се къпе в банята. Отвън жужат морски кончета и пчели. А какъв е този далечен глас, дето проклина времето, хипертонията и самата епоха. Нима е на мисис Гудбоди? Да, тя е. Крепител на християнството, сто и осемдесет сантиметра без токчета, забележителна градинарка, вегетарианка от незапомнени времена и махленски философ.
Заслушан във воплите й, той се надигна, откачи мрежата срещу комари и се надвеси от прозореца.
— Ето ви, на! Така ви се пада! Заслужавате си го!
— Добро утро, мисис Гудбоди.
Осемдесетгодишната старица замръзна сред облака от аерозол срещу насекоми.
— Ами, добро! — изкрещя тя в отговор. — Какво му е доброто. Трябва непрекъснато да се бориш с тези изверги. Няма мор за тях!
— Пак ли се е случило нещо? — попита той.
— Не искам да крещя, че ще ме разнесат по целия град, но… — и тя се огледа подозрително, — но що се отнася до летящите чинии, аз заех предна отбранителна позиция. Какво ще кажете по този въпрос?
— Прекрасно — отвърна Фортнем. — Не остава нищо друго, освен да разчетем междупланетното послание и да чакаме гости.
— Какво ще ги чакаме, вече са тук! — Тя удари оградата с пулверизатора. — Ето ви, пада ви се!
Хю погледна нагоре: Утрото обещаваше да е добро, а неговото настроение кой знае защо се развали. Бедната мисис Гудбоди! Винаги е била въплъщение на здравия разум, пък сега… Старост-нерадост.
Звънна се. Наметна халата. Слизайки по стъпалата, чу нечий глас:
— Бърз препоръчан колет. Фортнем?
Синтия вече се връщаше от входната врата с малък пакет.
— Препоръчан колет за сина ти.
Том долетя като птица.
— Страхотно! Честна дума, това е от лабораторията „Гъби от Великите блата“.
— Бих искал и аз да изпадам във възторг от някакво колетче — рече бащата.
— От някакво ли?! — Том яростно скъса обвивката. — Ти не си ли виждал последните страници на „Попюлър микеникс“? Ето ги, това са те!
Цялото семейство Фортнем разглеждаше малката кутийка.
— Кои „те“? — попита бащата.
— Как „кои“! „Гигантските гъби от горските блата ще ви донесат печалба в мазето“ — не помниш ли?
— А, да, разбира се — рече Фортнем. — Какво става с моята памет…
— И ще пораснат от тези дреболии? — Синтия посочи кутийката.
— „Гарантираме за денонощие небивал прираст на гъбна маса“ — изрецитира наизуст Том.
— „Засейте мицела във вашето мазе.“
Фортнем и жена му се спогледаха.
— Какво път — рече тя, — пак е по-добро от жаби и змии.
— Имах си хас! — и Том хукна.
— Да, Том — внимателно го спря баща му, — другия път, струва ми се, можеш да минеш и с обикновена поща.
— Не бе — отвърна Том. — Сигурно нещо са объркали. Препоръчано, пък и самолетна пратка, кой може да си го позволи. Да не съм милионер?
След миг вратата на мазето се хлопна.
Фортнем с интерес огледа опаковката и я метна в кошчето за боклук. На път за кухнята отвори вратата към мазето.
Том беше коленичил и разравяше земята с гребло.
— Тези гъби… Надявам се, че поне са едливи — каза Синтия иззад гърба на Фортнем.
— Добра реколта, момчето ми! — засмя се Фортнем.
Том вдигна глава и им махна с длан.
Фортнем затвори вратата и хванал жена си подръка, закрачи в отлично настроение към кухнята.
По обед Фортнем тръгна на покупки. По пътя към гастронома видя изправения на тротоара Роджър Уилис, учител по биология в градското училище. Бяха членове на един и същи клуб. Уилис му махна с ръка. Фортнем приближи и отвори вратата на колата.
— Здрасти, Роджър. Да те взема ли?
Отговорът на Уилис беше еднозначен: той буквално скочи в колата и тръшна вратата.
— Точно ти ми трябваше. Всеки божи ден се тъкмя да ти се обадя и все отлагам. Можеш ли пет минути да си поиграеш на психиатър? Бог да те благослови!
Фортнем подкара колата.
— Добре де, ще опитам. Уилис се опъна на седалката и се зае, старателно да изучава собствените си нокти.
— Хайде да се поразходим. Съвсем малко. Тъй. Исках да ти кажа, че… Че със света става нещо гадно.
Фортнем се разсмя безгрижно.
— Виж ти каква новост!
— Не, не, чуй ме… Според мен става нещо неразбираемо и невидимо…
— Мисис Гудбоди — измърмори под носа си Фортнем.
— Какво мисис Гудбоди?
— Сутринта дрънкаше нещо за летящи чинии.
— Не — Уилис нервно захапа показалеца си. — Според мен летящите чинии нямат нищо общо. Кажи ми, какво е според теб интуицията?