— Чакай, чакай. Не мога да се съсредоточа.
Той отвори очи и погледна Синтия. Сега тя затвори очи и замря като статуя с отпуснати ръце. Накрая се усмихна и поклати глава.
— Не. Нищо не заплашва нито нас, нито лютичетата: нито земетресение, нито война, нито мор. И какво те прихвана?
— Някои говорят за край на света. Общо взето само двама, но…
Вратата на терасата се отвори с трясък и Фортнем потръпна сякаш са го ударили.
— Какво става?
Том тържествено крачеше по терасата с градинарско сандъче в ръце.
— Извинявай, татко. Изплаших ли те?
— Нищо, нищо. — Фортнем беше доволен, че има повод да прекъсне неприятния разговор.
— Да не си дошъл да се фукаш с реколтата си?
Том нетърпеливо продължи напред.
— Това още не е всичко. Растат като луди. Повече вода и за седем часа виж какви са станали.
Той постави сандъчето между родителите си. Реколтата наистина беше направо невероятна — от влажната почва се бяха измъкнали стотици малки сиво-кафяви гъбички.
— Дявол да го вземе, страхотно! — възкликна Фортнем.
Синтия протегна ръка да ги докосне, но веднага я дръпна обратно.
— Не искам да ти преча, но… Сигурен ли си, че няма отровни между тях?
— Какво, да не съм решил да ви тровя?! Това да не са ви някакви боклуци! — обидено закрещя Том.
— Добре де, ама как ще разбереш, че са едливи?
— Много просто — рече Том. — Като ги изядеш. Ако останеш жив — добре, ако пукнеш — ясно.
И се захили грубо. На Фортнем му стана весело, но в Синтия всичко се обърна наопаки.
— Не ми вдъхват никакво доверие — каза тя.
— Прекалявате — разсърди се Том и вдигна сандъчето. — В тая къща все ще ти убият желанията. — Разстроен и мрачен Том пое към къщата.
— Том! — извика баща му.
— Добре де, млъквам. Всички си мислят, че нашите увлечения няма да доведат до добро. Какво, да не сме бебета!
Том се спусна по стъпалата към мазето.
— Лошо се получи — Синтия виновно наведе очи. — Не знам какво ме прихвана. Не можах да премълча и изсипах всичко на Том.
Телефонът иззвъня. Фортнем влезе в стаята и влачейки дългия шнур, изнесе апарата на терасата.
— Хю? — чу в слушалката разтревожения глас на Дороти Уилис. Беше от нещо изплашена и като че ли остаряла за часове. — Роджър да е у вас?
— Не, не е идвал.
— Изчезнал е! Не е оставил никаква дреха в гардероба! Никаква! — и Дороти тихо заплака.
— Дръж се, Дороти. Веднага идвам.
— Трябва да ни помогнеш, трябва! С него се е случило нещо — изстена тя. — Направи нещо, иначе може да не го видим повече!
Фортнем бавно пусна слушалката върху вилката. Плачът секна. Щурците изведнъж станаха непоносимо гръмогласни. Той усетя как космите на темето му щръкват. Господи, каква тъпотия! Това не става. Това не става, защото е невъзможно да стане. Космите никога не щръкват.
Но когато поглади косата си, усети я като бодлива четка.
По закачалките наистина нямате никакви дрехи, Фортнем разкърши рамене, извърна се и срещна погледите на Дороти Уилис и сина й Джо.
— Случайно влязох тук — рече Джо, — и видях, че гардеробът е напълно празен.
— Между нас всичко беше наред — допълни Дороти — Живеехме прекрасно. Нищо не разбирам, нищо!
И отново заплака, скривайки с длани лицето си.
— Не сте ли го чували да излиза от къщи?
— Ритахме топка на двора — обясни Джо. — После татко каза, че му се налага да излезе за минутка. Когато след мъничко влязох, него вече го нямаше.
Дороти и Джо изпратиха Фортнем до изхода.
— Ще проверя на гарите и летището. Извинявай, Дороти, случайно да знаеш дали всички в семейството на Роджър са здрави? — нерешително попита Фортнем.
— О, едва ли е това. Струва ми се, че са го похитили — неуверено измърмори тя.
Фортнем поклати глава.
— Как така! Идва си вкъщи, събира си багажа й излиза да срещне похитителите си?
Дороти отвори външната врата и пусна в дома си вятъра и нощта. Гласът й трепна:
— Не, Похитителите са се вмъкнали в къщата. Изпод носа ни са откраднали Роджър. — И допълни: — Случило се е нещо страшно!
Фортнем прекрачи в нощта. Каквото и да се случи, щурците си пеят, дърветата шумолят. А предвестници на беди колкото искаш — мисис Гудбоди, Роджър и сега Дороти. „Случило се е нещо страшно!“ Но какво точно, дявол да го вземе! Какво! Фортнем се извърна и видя как Джо, изтривайки набъбналите сълзи, бавно се извръща и тръгва към мазето.
Фортнем усети как заиграват миглите му, как зениците му се разширяват, сякаш за да запечата завинаги тази неочаквана сцена: Джо широко разтваря вратата на мазето и хлътва в него, с леко скърцане вратата се хлопва. Фортнем отвори уста, но в този миг Дороти го хвана за ръката и извърна очи към него.