— Моля те, помогни — приплака тя. — Намери ми Роджър. Той я целуна по бузата.
— Ще направя всичко, което е в човешките възможности.
„В човешките възможности“… Боже мой, откъде му идват такива думи.
Вдишване, издишване, вдишване, издишване, хвърлящо капчици кихане. Дали в мрака не умира някой? Не, мисис Гудбоди все още се труди. По пътя към къщи Фортнем долови отвратително сладникавия вкус на аерозола срещу насекоми.
— Още ли работите, мисис Гудбоди?
— Естествено, дявол да го вземе! — прогърмя гласът и иззад оградата. — Ту плъпнат някакви въшки, ту скорпиони, ту корояди. А сега и Marasmus oreades! Господи, и колко бързо растат!
— Кои растат бързо?
— Тези дяволски Marasmus oreades! Ама ще си имат работа с мен. Такъв празник съм им подготвила…
Той продължи нататък, пъшкането на пулверизатора и пискливият глас на мисис Гудбоди останаха зад оградата. На терасата го чакаше жена му, като че ли да приеме щафетата от Дороти. Фортнем отвори уста да каже нещо, но точно тогава пробяга някаква сянка, изскърцаха дъски, чу се прещракване на брава.
Том хлътна в мазето.
Фортнем се олюля. Това му подейства като удар. Всичко отново придоби уродливата определеност на сън на яве, когато предварително знаеш всяко следващо движение, всяка, още не успяла да се отрони от устните ти дума.
Внезапно се усети, че стърчи, забил поглед във вратата на мазето. Синтия го хвана за ръката и го помъкна към къщата. Умираше от любопитство.
— Какво, за Том ли? Вече се предадох. Да прави каквото ще. Знаеш ли, когато ги хвърли в мазето и се разпиляха по земята, бяха… едни такива жалки, беззащитни…
— Тъй ли? — чу той собствения си глас.
— Какво става с Роджър?
— Да, той наистина си е отишъл.
— Тези мъже! — възкликна тя.
— Не, не е това — рече Фортнем. — Познавам Роджър вече десет години, почти всеки ден се виждаме. При толкова близко познанство човек е като на длан. И няма смисъл да се гадае дали с жена си са като куче и котка или… Роджър още не е усетил полъха на смъртта. Не се е метнал в бясна гонитба за отиващата си младост. Не са му сладки прасковите от чуждата градина. Не, готов съм да заложа и последния си долар, че…
Звънецът звънна. Пощальонът мълчаливо изкачи терасата.
Синтия включи осветлението. Фортнем нетърпеливо разкъса плика и разгърна телеграмата.
КЪМ НЮ ОРЛЕАН. УСПЯХ ДА УЛУЧА МИГА ПРЕДИ КРАЯ. ПРЕДУПРЕЖДАВАМ:
НЕ ПРИЕМАЙТЕ, ПОВТАРЯМ, НЕ ПРИЕМАЙТЕ НИКАКВИ БЪРЗИ ПРЕПОРЪЧАНИ КОЛЕТИ. РОДЖЪР.
Синтия откъсна поглед от телеграмата.
— Не разбирам какво има предвид.
Но Фортнем вече беше хукнал към телефона и набрал номера.
— Полицията, моля! Спешно!
В единайсет и четвърт телефонът иззвъня за шести път. Фортнем го вдигна и се ококори от изненада.
— Роджър?! Не може да бъде! Къде си?
— Майка му стара, ти би трябвало по-добре да знаеш от мене къде съм — безгрижно и дори с някакво задоволство отвърна Роджър. — Попаднах тук поради твоите грижи. Слушай, мога и да се разсърдя.
Фортнем кимна на Синтия и тя побърза към паралелния апарат в кухнята. Когато чу леко прещракване, Фортнем заговори:
— Не съм виновен, честна дума. Получих твоята телеграма и…
— Телеграма ли? — весело кресна Роджър. — Никаква телеграма не съм ти изпращал. Пътувам си спокойно на юг и изведнъж налита полиция, смъкват ме от влака и право в участъка. Бъди така добър да кажеш да ме освободят. Изобщо хубава шегичка…
— Но, Роджър, ти изчезна толкова неочаквано…
— Да, наистина ми се наложи срочно да пътувам по работа. И ти казваш на това „изчезване“? Предупредих Дороти и Джон.
— Странно, Роджър. В безопасност ли си? Никой ли не те шантажира? Не те ли заплашват?
— Умът ми е наред, паметта също, действам без принуда и от никого за нищо не се страхувам.
— А твоите скорошни страхове, Роджър?
— Глупости! Както виждаш, нищо не ми се случи.
— Да, но…
— Моля те, бъди добър, не се прави на грижовен опекун, трябва да продължа пътуването си. Позвъни на Дороти и кажи да ме чака след пет дни. Как е могла да забрави!
— Забравила е. Значи след пет дни?
— Не повече, обещавам. Топлият предразполагащ глас на стария Роджър.
— Нищо не разбирам. Да не си избягал от Дороти? Боже мой, на мен поне можеш да признаеш.
— Обичам я с цялото си сърце. А сега с теб ще говори лейтенант Паркър от полицията на Риджтаун. Чао, Хю!
— Довиж…
Но телефонът беше вече в ръцете на лейтенанта и той говореше ли, говореше. Как си позволява такива работи? Как смее напразно да безпокои полицията? И освен това: да задържат ли приятеля му, или да го пуснат?