— При нас ли?
— И при мисис Гудбоди. Но хората като нея постоянно пръскат растенията с отрови, горят ги, изскубват плевелите, разните гъби и мухоморки. Извънземните твари трудно могат да преживеят в града. И климатът им пречи. Сигурно най-добре се чувстват на юг — в Алабама, Джорджия, Луизиана. Там, във влажните блата могат да израстнат достатъчно големи…
Синтия се разсмя.
— Не се ли чуваш какво говориш? Остана само да кажеш, че разните там парници или лаборатории, дето изпратиха на Том колетчето от Великите блата, се управляват от двуметрови гъби от други планети.
— Да де, смешно е.
— Какво ти смешно, направо тъпо! — и мило наведе глава.
— Боже мой! — неочаквано изпадна в ярост Фортнем. — Нещо става, не разбираш ли! Мисис Гудбоди мачка и трови Marasmius oreades. А какво е това Marasmius oreades? Гъби. И точно тогава пристига препоръчана пратка. И какво има в нея? Гъби за Том. Сигурно ще кажеш — съвпадение. Е, щом не ти стига, виж. Роджър се страхува, че скоро може да загине. След няколко часа изчезва и по пътя ни изпраща телеграма, да не приемаме — какво? Препоръчани бързи колети с гъбите на Том. И синът на Роджър получава същия колет. Откъде идват тези колети? От Ню Орлеан! За къде заминава Роджър? За Ню Орлеан. Виждаш ли, всичко е свързано. Ако между тези на пръв поглед разхвърляни факти нямаше връзка, едва ли бих се притеснявал. Но Роджър, Том, Джо, гъбите — всичко е вплетено в една примка!
— Не се ядосвай. — Беше сериозна, но насмешката продължаваше да играе в очите й.
— Не се ядосвам! — почти изкрещя Фортнем. Не продължи. Още една дума, и тя щеше да се превие от смях.
Той огледа къщите наоколо и си помисли за тъмните мазета, в които съседските деца, изгълтали „Попюлър микеникс“, всички до едно отглеждат гъби от мицел, купен с техните джобни пари. През детските си години той също поръчваше по пощата разни химикали, семена, костенурки, разни части и отвратителни мазила. Колко ли са къщите в Америка, в които в малките мазенца растат гъби и радват простите детски души? Хиляди? Милиони?
— Хю — жена му го докосна по ръката — гъбите, даже най-огромните, нямат ръце й крака. Те не могат да идат до пощата, да не говорим пък да управляват света. Дай да слезем в мазето и да видим тези твои изверги и чудовища.
Тя го помъкна към мазето, но той се опъваше с все сила и с глупава усмивка тръскаше глава.
— Не, не, знам какво ще видим. Победи ме. Глупотевина някаква. Другата седмица Роджър ще се върне и здравата ще се напием. Бягай в леглото, пък аз ще изпия чаша топло мляко и след минута идвам.
— Това вече е друго. — Тя го целуна по двете бузи, за миг се притисна до него и тръгна нагоре по стъпалата.
В кухнята той взе чаша, отвори хладилника да си налее мляко и в този миг застина.
На горната полица се мъдреше малка купичка. И в нея, разбира се, пресни гъби!
Стоя така почти минута, студеният въздух на хладилника превръщаше дъха му в пара. После взе паницата, помириса я и като долови мириса на гъба, изнесе я в коридора. Погледна нагоре — в спалнята на втория етаж лежи Синтия. Искаше му се да извика: „Синтия, ти ли постави това в хладилника?“, но се спря. Няма смисъл да пита. Не е тя.
Той постави чинийката върху плоските перила в долния край на стълбата и се замисли, загледан в нея. Ето, вече си е в леглото, гледа как лунната светлина се промъква през пердето и рисува плетеници на пода. И чува собствения си глас:
„Синтия“. И отговорът й: „Какво?“. Ще каже: „Знаеш ли, гъбите имат свой начин да се сдобият с ръце и крака.“ „Какъв начин? — ще откликне тя. — Ах ти, глупавичкият ми, какъв пък начин си измислил сега?“. Той ще събере мъжеството си и ще продължи, въпреки насмешките и: „А какво ще стане, ако човек, минавайки през блатото, си отреже гъба и я изяде?…“
И Синтия няма да отговори нищо.
Попаднала вътре, гъбата се разпространява с кръвта по цялото тяло, влиза във всяка клетка и превръща човека в… марсианец. А щом е така, за чий дявол им трябват собствени ръце и крака? Ами че напълно достатъчно е да влязат в чуждото тяло, да се настанят в него и да завладеят човека. Джо е нагостил баща си с гъби. Роджър е хапнал и се е преродил. Сам е отвлякъл себе си. В един от последните си проблясъци на здрав разум, станал за миг самия той, е изпратил телеграмата, за да ни предпази от гъби по пощата. Роджър, който позвъни вечерта, вече не беше Роджър; беше вече пленник на това, което беше изял! Е, как е, Синтия, съвпада, нали?