Когато тримата се срещнаха, Дариа се спря и си пое дълбоко дъх. Може ли нещо да бъде по-неприятно от онова, през което току-що бяха минали?
Може би. Както изглеждаше това можеше да е петата зала.
Пространството пред тях беше пълно със стотици и стотици входни транспортни точки. Зловещите черни вихри не бяха в покой, плъзгаха се през и покрай един друг, отскачаха от стените на залата в сложен, непредсказуем танц. Дариа дори не се опита да ги преброи, но потрепери при перспективата да си пробие път през тях. Издигнала се във въздуха над входа, тя наблюдаваше, без да може да повярва, че Калик и Д’жмерлиа свалят ръкавиците си.
Нищо ли не можеше да изплаши извънземните? Понякога тя се питаше дали хората бяха единствените същества във Вселената с чувство на страх (бъди снизходителна и го наречи инстинкт за самосъхранение).
Въртящите се вихри блокираха гледката към другия край. Беше невъзможно да каже дали Калик и Д’жмерлиа бяха минали през залата. Беше невъзможно също Дариа да остане увиснала нервно във въздуха на входа.
Тя си пое за последно дълбоко дъх и изчака да види място, което макар и за момент да е свободно от тъмния вихър, и се хвърли напред. За време, което й се стори милисекунди, откритото пространство пред нея изчезна и около нея се завъртяха вихри. Дариа завидя на Калик за нейните пръстени с очи, с които можеше да вижда едновременно във всички посоки. Тя се хвърли вдясно, изчака един миг, втурна се напред, отново изчака за миг и после направи бърза и комбинирана маневра нагоре и наляво. Вихърът, който се издигна нагоре и отзад, беше почти до главата й, преди тя да разбере за него. Когато направи усилие отново да се отклони наляво, почувства страничната тяга на вихъра.
Най-голямата опасност беше да бъде уловена близо до стената на залата, при което нейната свобода за движение щеше да се намали наполовина. Беше се движила главно вляво, така че стената може би беше близо. Тя погледна нататък точно на време, за да види един чудовищен вихър да се насочва право към нея. Нямаше друг избор, освен да включи максимална тяга напред и вдясно. Дариа се хвърли в тази посока и скръцна със зъби, когато непосредствено пред нея видя друга тъмна форма.
Беше много късно да промени посоката. Новият вихър щеше да я завлече. Когато изглеждаше само на сантиметри от него, се оказа хваната за ръцете и издърпана навън. Последва друг зашеметяващ момент — излизане от контрол. После видя пред себе си тъмен отвор.
Беше изход от залата. От двете й страни плуваха Калик и Д’жмерлиа, хванали я, когато се беше отпуснала до сигурната и солидна стена на тунела на следващата зала.
— Уникален опит — каза замислено Калик. — И вълнуващ!
Не беше ясно дали говореше на нея или на Д’жмерлиа, но Дариа не се опита да отговори. Нейният ненаказан коментар беше: по-добре тази да е последната проклета зала, ако има още, изглежда, ще ни дойдат много. Вместо сфера, тя виждаше хексагонална пирамида. Нейният стеснен далечен край представляваше затворен клин. Дариа не съзираше друг изход. Погледнато позитивно те бяха изминали целия път до тяхната цел невредими. Скафандрите им щяха да ги поддържат живи още много дни. Погледнато по друг начин, единственият път за излизане от това място, бе да се върнат през ужасите, които току-що бяха преживели. Ако не друго, то най-малко оранжевата градушка в четвъртата зала щеше да направи връщането двойно по-трудно.
Другите двама продължаваха напред. Дариа видя Калик да отваря скафандъра си.
— Годен за дишане въздух — каза тя, преди Дариа да успее да протестира.
Хименоптата посочи към мониторите на скафандъра си.
Дариа погледна своя монитор и видя, че Калик беше права. Последната стая съдържаше годен за дишане въздух с приемливо налягане — въпреки факта, че в петте предишни стаи мониторът беше показал дълбок вакуум и между тях и тази нямаше никаква следа от преграда. Е, нямаше също никаква следа от преграда, която да спре или абсорбира жълтите стрелички, но те също бяха изчезнали.
Дариа отвори скафандъра си с две мисли в главата. Първата беше, че техниката на Строителите винаги щеше да остане тайна за нея. Втората, че тя не беше направена от тесто за дързък и безстрашен изследовател. Ако се измъкнеше оттук жива, ще се върне да върши онова, което умееше най-добре — да анализира и интерпретира извършените от други хора скокове в неизвестното.
Не за първи път Дариа съжали, че беше избързала да остави Ханс Ребка на Сентинел Гейт. При такъв вид лудост той проявяваше завидна устойчивост. Ако сега беше до нея пулсът й нямаше да е сто и двайсет.