Той гледа, докато зрението му се замъгли. Какво даваше това впечатление за едновременно присъствие и отсъствие? Никога не беше изживявал такова нещо.
Няма значение. Ако нищо не се промени, той скоро ще бъде принуден да научи това от личен опит. Неговото движение навътре не се беше забавило. Дори, ако въобще бе възможно, той се движеше по-бързо. Може би след десет минути щеше да стигне до центъра.
Сега неговата възможност да се движи тангенциално беше важна, защото неочаквано се оказа, че има избор. Не избор като при нормални условия, но можеше или да се насочи към един от ромбовидните отвори върху диска, или да тръгне направо към черния вихър в центъра.
Кое от двете да предпочете?
Да предположим, че тази негова неспособност да се движи встрани от центъра продължи. Тогава той ще може да влезе в един от ромбовете и ако това се окаже безполезно, може би все още ще бъде в състояние да продължи и да види какво има в тъмния център на диска. Ако първо изследва черния регион, по-късно няма да има възможност да посети ромбовете. „Осигури си максимален брой възможности. Вземи решение.“
Дискът се въртеше, но много бавно. Срещата нямаше да представлява никакъв проблем. Той можа да изброи половин дузина различни ромбове по края — всичките изглеждащи еднакво подходящи. Ребка избра произволно един и с помощта на двигателя на скафандъра съгласува ъгловата си скорост на движение с него. След това оставаше само да наблюдава и да чака, и да се погрижи да не настъпи аномално нарастване на радиалната му скорост и да отмине целта.
Отворът беше по-голям, отколкото изглеждаше отдалеч, може би двайсет метра по дългата ос на ромба и петнайсет по късата. Ребка се насочи точно към средата, чудейки се дали в последния момент няма да се разпадне на атоми, да бъде свит до размерите на главичка на топлийка от материя с плътността на атомно ядро или захвърлен на стотици хиляди светлинни години извън Спиралния ръкав в междугалактическото пространство.
Когато влезе в отвора, почувства слаба съпротива, като че ли преминава през тънък филм от лепкава материя. После продължи навътре напрегнат и разтреперен, готов за всяко евентуално действие за опазване на живота си. Остър сигнал в шлема му го накара да погледне в мониторите. Температурата вън от скафандъра беше скочила мигновено от студа на междузвездното пространство до тази на приятната пролетна сутрин на Сентинел Гейт.
Какво друго се беше променило?
Предварителните размишления щяха да са загуба на усилие, така че преди да влезе в ромба, той не си беше позволил удоволствието да се чуди какво може да намери вътре. Въпреки това трябва да е носил някъде в главата си списък на нещата, които определено не очакваше да срещне, когато влезе в отвора. Иначе нямаше да се учуди на онова, което видя, когато се появи във вътрешността.
Беше в зала, прилична на деформиран куб. Едното измерение беше с ширина на диска със сферичен таван и под, който следваше формата на торуса. Равните стени от двете страни се простираха далеч и правеха залата да изглежда най-малко четирийсет метра широка. Всеки квадратен сантиметър на тези стени беше зает от шкафове, дюзи, чучури, линии за подаване на газ, вентили, шлангове. Хиляди и хиляди с всякакви форми и големини.
Ребка отиде до далечната стена на залата, най-близката до центъра на Парадокс. Беше твърда като скала, безшевна, при удар с юмрук резонираше с глух звук. Нямаше начин да се излезе през нея.
Той отиде да разгледа дясната стена. Първите блокове, до които дойде, очевидно представляваха линия за зареждане с газове. Нямаше никакви циферблати, индикатори или инструкции, но беше трудно крановете да се сбъркат с нещо друго. Ребка внимателно отвъртя малко един. Той изчака сензорите на скафандъра да вземат проба от онова, което излезе и веднага спря потока. Флуор! Отровен и силно реактивен, макар че никой не знаеше в каква степен. Може би имаше достатъчно да изпълни цялата зала при условие, че мембраната на входа може да го задържи.
Ханс тръгна покрай линията, опитвайки подред всички кранчета. Хлор, хелий, азот, неон, водород, метан, въглероден двуокис, амоняк. Кислород. Тук можеше да умре от глад или от жажда, но нямаше да се задуши. Можеше да зареди бутилката за въздух на скафандъра, да подбере всяка желана пропорция на газовете. Всъщност — той огледа редицата от блокове, простираща се далеч в двете посоки — нямаше да е чудно, ако от някое кранче потече смес от газове. Положително кранчетата бяха много повече, отколкото бяха необходими за съществуващите газообразни елементи и техните най-прости съединения.