Скафандър предназначен за хора. Скафандър, който се движеше с огромна скорост към центъра.
Скафандър, в който сигурно не беше — беше ли? — малоумният тъп хуманоид, известен под името Е. К. Тали.
— Ей! — Ребка завика и замаха с ръце, докато се плъзгаше бавно назад към дълбините на торуса. — Тали, вие ли сте? Насам. Намалете! Казах насам, проклет идиот!
Комуникационният апарат в скафандъра не работеше — нямаше как да работи. Приближаващата фигура не показваше с нищо, че вижда или чува. Тя продължи да се носи стремително с включена максимална тяга към един по-далечен отвор върху диска. Докато Ребка продължаваше да вика и да маха и бавно да потъва в ромбовидния отвор, новодошлият изчезна от погледа му.
Десет секунди по-късно Ребка беше отново вътре. Е. К. Тали в смисъл на физическо разстояние може би не беше на повече от сто метра от него. В смисъл на срещане или дори комуникиране той все едно, че беше на друга галактика. А Ханс Ребка беше изправен очи в очи с първата си алтернатива — той самият щеше да остане хванат в тази зала, докато не се случи нещо.
Или?
Или трябва да намери някакъв начин да излезе навън.
Ребка беше изпадал в трудни ситуации и по-напред. За излизане от тях човек трябва да използва максимално мисловните си възможности. За да стане възможно такова мислене, трябва да се започне с няколко прости правила.
Той хапна от новата храна. Поносима. Пийна малко вода. Приемлива.
А сега най-трудната част. Отпускане. Невъзможно! Не. Трудно, но трябва да го постигне.
Ребка затъмни визьора на скафандъра си. Той насочи вниманието си върху себе си, заслуша биенето на собственото си сърце. Три минути по-късно беше заспал.
Чувствата на Е. К. Тали за собственото му тяло бяха странно смесени. От една страна той се нуждаеше абсолютно от него, иначе вграденият в тялото мозък нямаше да може нито да комуникира, нито той да се движи. От друга страна си даваше сметка, че самото тяло беше печално крехък съд. Основната част от Е. К. Тали, вградена в матрицата на компютърния мозък можеше безпроблемно да функционира при ускорения хиляди единици — полет, който щеше да смаже човешкото му тяло и да го превърне в каша от натрошени кости и течности. Той можеше да издържа температури от хиляди градуси, при които от тялото му щяха да останат само няколко зъба.
А това беше, разбира се, второто му тяло. Второто никога не беше съвсем същото. Той не можеше да признае това на никого, но се беше чувствал далеч по-ангажиран в опазване на първото си телесно въплъщение. С това ще се отнася внимателно, разбира се, ще го поддържа в добро състояние, ако е възможно, но когато това стане невъзможно…
Което твърде вероятно скоро щеше да се случи. Издръжливостта на неговия мозък го беше направила твърде нечувствителен към опасностите на тялото. Е. К. Тали в своето усърдие да помогне беше влязъл в Парадокс с максимална тяга и беше концентрирал вниманието си върху неуспешния опит да открие Ханс Ребка. Той не се беше замислил върху проблема за намаляване на скоростта, докато на дисплея му централният диск не започна да нараства много бързо. Но тогава беше твърде късно да направи каквото и да било. Той бързо реверсира тягата на скафандъра си, но насочената навътре сила на полето й противодействаше и спираше забавянето. Тали разгледа възможностите.
Първа възможност. Можеше да се насочи към отворения център на диска, да се гмурне смело в тъмния вихър в средата и да се надява, че щом мине отвъд централната точка, силата, която не позволява на нищо да напусне Парадокс, ще намали плавно скоростта му. Не възлагаше големи надежди на тази възможност. По-вероятно полето щеше да спре неговото движение отведнъж и рязко. Това може да е достатъчно да разруши дори неговия подсилен мозък.
Не звучеше обещаващо.
Втора възможност. Може да се насочи към един от отворите с форма на ромб в стената на диска. Никой не знаеше какво може да има вътре, но той реши, че Ханс Ребка по-вероятно се е насочил натам, отколкото към централния регион.
Трета възможност. Трета възможност нямаше.
Тали симулира човешка въздишка, настрои се психически и се насочи към най-близкия отвор в диска. Той влетя вътре, изпита остро дърпане от мембраната на входа и изведнъж почувства някаква разлика. Двигателят на скафандъра — най-после — работеше както се очакваше да работи. Той плавно намали скоростта и се удари във вътрешната стена, като леко се одра.