Тъкмо сватовете седнали на трапезата и войската се видяла. Толкова била силна, че била покрила цялата пуста бановина, не могло да се види педя земя. А пред войската викал глашатай, да чуе всичко живо на света:
— Иде силна отбрана войска да покори непокорния бан. Жив ще хване бана, а на жена му сърцето ще извади.
Когато бан Олех чул това, попитал Нева Невичица:
— Боиш ли се, хубава девойко?
— Не се боя — отговорила тя радостно, — надявам се на тъмния вълк и на вълчицата, на двадесетте юнака и двадесетте бедняци, а най-вече на юнака бан Олех. Имам още добри свати — гургулицата и тънката лястовица.
Бан Олех се засмял, но сватовете вече били скочили на бързите си крака. Хванали юнашко оръжие и юнаци, и бедняци, застанали до прозорците на одимения дом и натегнали здрави лъкове и свилени тетиви, да чакат войската на царкинята. Но това била такава силна войска, че не можел да я надвие нито бан Олех, нито неговите сватове, нито опушеният му дом.
Първи загинали тъмният вълк и вълчицата, защото прескочили градината и рововете и се спуснали пред царкинината войска, та отсред войската, да извадят очите на надменната царкиня. Но се вдигнали стотина кривака, войската защищавала надменната царкиня, счупила крилата на орела и сокола, че пък тежките коне с черната земя ги изравнили.
Все повече приближавала до осаждения дом силната войска, а когато била вече близо, сватовете отпуснали свилените тетиви и поздравили войската с леки стрели. Но лютите царкини не чакат люти стрели.
Полетели стрелите и насам, и натам, обаче във войската имало безброй стрелци, та стрелите се посипали на прозорците на осаждения дом като небесен мор. На всеки юнак по две, по три рани, а бедняците имали и по десетина.
Най-тежки рани добил бан Олех, та му се отпуснали ръцете на юнака, толкова го надвили раните.
Тръгнала бързата Нева Невичица с бан Олех да му измие раните на двора на осаждения дом. Докато тя му миела раните, бан Олех казал:
— Нямахме късмет, моя Нево Невичице. Няма вече на кого да се уповаваш, а ето войската е на вратите на осаждения дом. Ще счупи дъбовите резета, ще събори стародревната врата — изгинахме, погинахме и вълците, и орлите, и юнаците, и бедняците, и бан Олех, и неговата Нева Невичица.
Но Нева Невичица съобразила в бедата и рекла:
— Не бой се, бане, ще изпратя гургулицата да ни доведе Мокош от блатото. Мокош умее всичко и всичко може да стори, тя ще ни помогне.
Нева Невичица изпратила бързата гургулица. Хвръкнала сивата гургулица, побърза от всички тетиви на стрелците и царските стрели не я настигнали. Отлетяла и довела Мокош от блатото. А Мокош се превърнала на врана и кацнала на билото на опушения дом.
Но войската тропала вече на вратата. Тежки криваци започнали да удрят по вратата и стълбовете й, настанало чукане, тропане, ехтели портите и дворът на опушения дворец, като че дяволска градушка тропала на вратата на бан Олех.
— Жива да си, моя Мокош — молила се Нева Невичица на черната врана, — жива да си, спаси ни от лошата царкиня, ще загинем млади!
Но злата Мокош едва чакала да си излее яда. Затрепкала враната с черни криле и проговорила:
— Помогни си сама, моя гълъбице! Ако ме беше послушала, ако беше отнесла ключовете на царкинята, щеше да й допаднеш и щеше да седиш сега край коляното й, в свила щеше да те облича, от златна чаша да те пои. Каквото търсеше, това намери! Ето ти сега осажден дом, в него ранени бедняци, а пред дома неброена войска. Да ти помогне, който те е научил така!
Като чул това бан Олех, скочил раненият юнак на крака и извикал гневно:
— Остави, Нево Невичице, празна работа! Кога е било врана да помогне на юнак! А ти бягай от покрива, черна злокобнице, да не хабя бързи стрели, да не стрелям птици по билото.
След това бан Олех прегърнал Нева Невичица и казал:
— Когато загина сред царската войска, иди, моя хубава Невичице, поклони се на царкинята, стани придворна на лютата царкиня, защо ти трябваше да бъдеш жена на бан Олех.
Разтъжил се бан Олех, а после се дръпнал от Невичица, хукнал през порти и дворове да вдигне дъбовите резета, да отвори вратата на войската неброена, да загине или да се промуши през нея.
Нева Невичица останала сама в двореца, а над нея на покрива черната Мокош. Чувало се как падат тежките резета — сега старата врата ще поддаде, сега ще нахлуе безмилостната войска, ще плени бан Олех, а на нея, милата девойка, сърцето ще извади. Бързо премятала през ума си Нева Невичица какво ще стане, как ще бъде? Огледала се няма ли някой да се смили, да помогне в тежката беда! Огледала се мило, премило и по земята, и по небето. Като погледнала в небето, по него минавало Слънцето, жарко като нажежено злато. Щом погледнала в Слънцето, то се смаяло от красотата й и веднага се вгледало в нея. Огледали се Слънцето и Нева Невичица, и като се огледали, се познали, та Слънцето веднага се сетило: „Ето, това е онази невеста, на която щях на сватба да й ида. В добър час ми дари погача, в още по-добър погледна към мене.“