— А третото нещо?…
Гароте повиши леко глас. Точно толкова, че да зазвучи още по-дръзко, без да стига прекалено далеч. Той също знаеше, че Брагадо не беше човек, който ще търпи силни думи — ни от ветераните, ни от папата. Най-много от краля и то от немай-къде.
— Третото и основното, господин капитан, е че тези господа войници, както напълно основателно и справедливо ни нарече ваша милост, не са получавали плати от пет месеца.
Този път сдържан одобрителен шепот премина по цялата маса. Само арагонецът Копонс от седящите остана безмълвен, загледан в кората хляб, която дробеше в супата и ядеше с пръсти от гаванката. Капитанът се обърна към Диего Алатристе — той продължаваше да стои прав до прозореца. Алатристе издържа погледа, без да отвори уста.
— Ваша милост поддържа ли казаното? — попита Брагадо сърдито.
Алатристе сви рамене с невъзмутимо лице.
— Поддържам това, което казвам аз — уточни той. — И понякога подкрепям това, което правят приятелите ми… Но за момента аз нищо не съм казал, нито пък те са направили нещо.
— Но почитаемият господин войник ни дари с мнението си.
— Всеки има право на мнение.
— Затова ли мълчите и ме гледате по този начин, господин Алатристе?
— Затова мълча и ви гледам, господин капитан.
Брагадо го измери с поглед, без да бърза, после кимна бавно. Двамата се познаваха добре, а освен това офицерът имаше добър усет и можеше да различи твърдостта от обидата. Тъй че в следващия момент той отдръпна ръка от шпагата, за да прокара пръсти по брадичката си. Сетне изгледа всички на масата и постави отново длан на ръкохватката на оръжието.
— Никой не е вземал плата — рече той накрая и изглеждаше, че се обръща към Алатристе, сякаш не Гароте, а той беше говорил или на него заслужаваше да се отговори. — Нито ваши милости, нито аз. Нито полковникът, нито генерал Спинола… Въпреки факта, че дон Амбросио е генуезец и от фамилия на банкери!
Диего Алатристе го изслуша мълчаливо и не отговори. Светлите му очи продължаваха да се взират в офицера. Брагадо не беше служил във Фландрия преди Дванадесетгодишното примирие, но Алатристе беше. Тогава метежите бяха ежедневие. И двамата знаеха, че той бе преживял няколко от тях, когато войската отказваше да се бие, защото месеци и години не й беше плащано. Но никога не се коментираше кои се бяха бунтували, дори когато критичното финансово положение на Испания утвърди метежа като единствено средство на войската да получи закъснелите си плати. Другата възможност беше грабежът, както беше в Рим и Антверпен:
При все това в този поход, освен в случаите на превземане на селища с щурм, в разгара на бойните действия, политиката на генерал Спинола беше да не се издевателства прекалено над мирното население, за да не се изпари и малкото останало чувство на симпатия у тях. Бреда, ако един ден паднеше, нямаше да бъде разграбена. А мъките на тези, които я обсаждаха нямаше да бъдат компенсирани. Затова пред перспективата да се окажат без плячка и без средства, войниците започваха да се мръщят и да мърморят недоволно в един глас. И най-големият глупак можеше да долови симптомите.
— Освен това, доколкото ми е известно — добави Брагадо, — само войниците от другите народи искат платите си преди битката.
Последното също беше вярно. При недостига на пари оставаше репутацията. А добре известно е, че испанските легиони винаги са били докачливи на чест и не изискват забавените им пари, нито се бунтуват преди сражение, за да не се заговори, че го правят от страх пред битката. Дори при дюните на Нюпорт и в Алост, разбунената вече войска отложи исканията си, за да влезе в сражение. За разлика от швейцарците, италианците, англичаните и немците, които често изискваха неизплатените си заплати като условие да се бият, испанските войници се бунтуваха само след победа.
— Смятах — завърши Брагадо, — че си имам работа с испанци, а не с немци.
Язвителната забележка имаше ефект и мъжете се размърдаха неспокойно на местата си. Междувременно се чу как Гароте изсумтява едно „дявол да го вземе“, все едно бяха споменали с лошо майка му. Сега в светлозеления поглед на Диего Алатристе имаше загатната усмивка. Защото тези думи се оказаха чудодейни: сред ветераните край масата не се чу нито един протест повече. А офицерът вече не изглеждаше така напрегнат и също се усмихваше на Алатристе. Двама изпечени хитреци.