На войниците не оставаше дори утехата, че са професионални бойци, защото не им се плащаше. А няма нищо друго, което да разлага дисциплината и съвестта така, както гладът. Тъй че проблемът със забавените плати във Фландрия усложни положението. Защото ако в онази зима някои легиони, включително от съюзническите народи, получиха по половин заплата през някой и друг месец, то легионът на Картахена не беше видял пукната пара. Не проумявам причините. Въпреки че тогава се говореше нещо за лошото управление на финансите от страна на нашия полковник дон Педро де ла Дага и за някаква тъмна афера с пари — изгубени или отмъкнати, или Бог знае какво се бе случило с тях. Работата е там, че някои от петнайсетте легиона испанци, италианци, бургундци, валонци и немци, които затягаха кръга около Бреда под прякото ръководство на дон Амбросио Спинола, са били подпомагани по някакъв начин. Ала нашият легион, пръснат из малките предни постове далеч от града, се числеше сред тия, които не видяха и грош от кралското злато. А това създаваше нездрава, лоша атмосфера. Защото както писа Лопе в „Обсадата на Маастрихт“:
Да добавим, че нашето разгръщане по брега на река Остер беше най-уязвимо спрямо евентуални неприятелски нападения. Защото знаехме, че Мориц фон Насау, генерал на бунтовните държави, събираше армия, за да се притече на помощ на Бреда. А в града се намираше друг представител на рода Насау — Юстин, с четиридесет и седем роти холандци, французи и англичани. Както е известно, последните две нации никога не пропускат възможност да ни вгорчат живота. Истината е, че войската на католическия крал се намираше в доста деликатно положение — на дванадесет часа ход от най-близките си верни градове, докато холандците бяха на три–четири часа от своите. Тъй че легионът на Картахена беше получил заповед да осуетява всеки опит да бъдат ударени в гръб нашите части. Така трябваше да се даде възможност на другарите ни в окопите около Бреда да се разставят спокойно, без да бъдат принуждавани да се оттеглят или да се бият при несравнимо по-голям риск за тях. Последното налагаше разпръсването на няколко отделения по начин, който на военен жаргон се наричаше „изгубен страж“. Мисията им беше да вдигнат тревога и по възможност да оцелеят — и двете изразени прекрасно в мрачното наименование на задачата. За тази мисия беше избран взводът на капитан Брагадо, защото всички бяха калени мъже, привикнали с неволите на войната и способни да се бият на педя земя, дори без командири и офицери, ако изтеглеха лоша карта. Но вероятно се залагаше прекалено на търпението на някои хора. Макар че трябва най-отговорно да заявя, в името на справедливостта, че полковник дон Педро де ла Дага, познат с прозвището Хиняласога, беше този, който ускори конфликта със своите отблъскващи маниери, неприсъщи за полковник от испански легион и човек с добро потекло.