Единият от тези, които вадеха книги и ги трупаха на улицата, беше възрастен холандец с дълга бяла коса. Беше облечен в черни дрехи като тамошните пастори и носеше мръсна сивкава пелерина. Ала нямаше вид на Божи служител, ако така можеше да се нарече човек, който проповядва доктрините на еретика Калвин, дано гръм да порази проклетия му кучи син в пъкъла или там където, по дяволите, се подвизава. Накрая предположих, че е секретар или общински чиновник, който се опитва да спаси книгите от пожара. Трябва да съм го наблюдавал дълго, защото бях пропуснал да забележа, че другият мъж, който в този момент излизаше през димната завеса на вратата, натоварен с книги, носеше червената лента, която бе отличителен знак на испанските войници. Беше млад, гологлав, с окадено лице, покрито с пот и сякаш вече няколко пъти се беше спускал до дъното на пещта, в която се беше превърнала сградата. От презрамника му висеше шпага, беше обут с високи чизми, почернели от дима и саждите. Не личеше да го смущава димът, който се вдигаше от единия ръкав на дрехата му, който тлееше бавно, без пламък. Като че ли не му отдаде значение и когато най-сетне го забеляза. Само остави камарата книги и го угаси с няколко разсеяни потупвания с ръка. В този момент вдигна очи и погледът му се спря на мен. Имаше слабо, ъгловато лице с кестеняви, все още гъсти мустаци, който преминаваха в остра брадичка под долната устна. Навярно беше между двадесет и двадесет и пет годишен.
— Можеш да помогнеш — изръмжа той, щом забеляза избелялата червена лента, която носех на дрехата си. — Вместо да стоиш и да зяпаш.
После се поогледа наоколо, към покритите входове на площада, откъдето няколко жени и деца наблюдаваха сцената, и избърса потта от лицето си с прогорелия ръкав.
— Боже — каза той — изгарям от жажда.
И пак се върна вътре да вади нови книги заедно с мъжа, облечен в черно. Размислих един миг и се втурнах към най-близката къща, през чиято разбита и извадена от пантите врата зяпаше втрещено едно холандско семейство.
— Drinken — казах аз. Посочих моите калаени кани и ги надигнах, все едно пия, като същевременно поставих другата си ръка на ръкохватката на камата. Холандците разбраха думите и жеста, защото тозчас напълниха стомните с вода и аз успях да се върна с тях на мястото, където двамата мъже продължаваха да трупат книги. Щом видяха стомните, те жадно ги изпразниха на един дъх. Преди да се вмъкнат отново в димния облак, испанецът се обърна отново към мен.
— Благодаря — каза простичко той.
Последвах го. Оставих дисагите на земята, съблякох кадифената си дреха и тръгнах след него. Направих го не защото ми се беше усмихнал, докато ми благодареше, нито защото ме разнежиха прогорелият му ръкав и зачервените му от дима очи, а защото неочаквано този непознат войник ме беше накарал да проумея, че понякога има неща, по-значими от един грабеж. Дори резултатът от този грабеж вероятно да надхвърля сто пъти годишната ти заплата. Тъй че вдишах чист въздух с пълни гърди, покрих устата и носа си с кърпа, която извадих от вътрешния си джоб, приведох глава, за да не се удрям в пукащите греди, заплашващи да рухнат всеки момент, и навлязох с тях в димния облак, за да взема книги от горящите лавици. В един миг обаче горещината стана задушаваща, въздухът се изпълни с пламтящи частици, които изгаряха вътрешностите при вдишване. По-голямата част от книгите пък станаха на пепел, но не пепел от любов както в онзи прекрасен и далечен сонет на дон Франсиско де Кеведо, а печални останки, в които се топяха и изчезваха толкова часове на труд, толкова любов, толкова ум и толкова човешки съдби, които биха могли да осветят живота на толкова други хора.