„Той си измисля всичко това, баламосва ме, а когато си отида, ще има да се смее гръмогласно“ — помисли си Кевин, но знаеше, че Пап Мерил не прави нищо такова.
— Дамата, която направила тази снимка, била отседнала в една от онези големи английски къщи, каквито ги показват на учебните филми по телевизията, и когато показала снимката, казват, че мъжът от къщата веднага припаднал. Тази част може и да е измислена. Вероятно е така. Звучи измислена, нали? Но аз видях тази снимка заедно с рисуван портрет на бабата на този човек и това спокойно може да е била тя. Не може да се каже със сигурност заради воалетката. Но би могла да бъде.
— Би могло и да е някакъв номер — каза слабо Кевин.
— Би могло — каза с безразличие Пап. — Хората измислят всякакви работи. Виж например племенника ми, Ейс — носът на Пап се сбърчи. — Седя четири години в Шоушенк и за какво? Захвана се с хитрини и шерифът Пангборн го тикна в пандиза. Малкият негодник получи каквото заслужаваше.
Кевин, проявявайки мъдрост не за годините си, не каза нищо.
— Но когато на фотографиите се показват призраци, синко — или, както казваш ти, това, което хората обявяват за призраци — това почти винаги става на фотографии от полароид. И почти винаги изглежда като че е станало случайно. А пък снимките на летящи чинии и на Лохнеското чудовище — те почти винаги се появяват на снимки от другия вид. На тези, които някой се е изхитрил да подправи в тъмната стаичка.
Той намигна на Кевин за трети път, за да намекне за всички хитрини (всички възможни), които един безскрупулен фотограф може да е направил в добре оборудвана тъмна стаичка.
Кевин понечи да го попита дали е възможно някой да изхитрува с „уиджа“, но реши да продължи да си затваря устата. Това без съмнение изглеждаше най-мъдрото поведение.
— Да си дойдем на думата — аз те питах дали не си видял нещо познато на тези снимки от полароид.
— Не, не съм — каза толкова сериозно Кевин, че реши, че Пап ще помисли, че лъже, както винаги мислеше майка му, когато той направеше тактическата грешка да прояви настойчивост.
— Ъхъ, ъхъ — каза Пап. Повярва му толкова лесно, че Кевин почти се разстрои.
— Е — каза Кевин след миг тишина, ако не се брояха петдесетте хиляди часовника, — мисля, че това е всичко, нали?
— Може би не — каза Пап. — Това, което искам да кажа, е, че ми идва някаква идея. Имаш ли нещо против да направиш още няколко снимки с този апарат?
— Защо? Те всички са едни и същи.
— Точно там е работата. Не са.
Кевин отвори уста, после я затвори.
— Дори ще ти дам пари за филма — каза Пап и когато видя удивения поглед на Кевин, бързо уточни: — Поне малко.
— Колко снимки искате?
— Ами, ти имаш… какво? Вече двайсет и осем, така ли?
— Да, така мисля.
— Още трийсет — каза Пап след моментен размисъл.
— Защо?
— Няма да ти кажа. Не веднага. — Той извади дебело портмоне, което беше закачено с желязна верижка на една гайка на колана му. Отвори го и измъкна десетдоларова банкнота, поколеба се и добави две еднодоларови с очевидна неохота. — Мисля, че това ще покрие половината.
„Да, така е“ — помисли си Кевин.
— Ако наистина се интересуваш от номера, който прави този апарат, мисля, че ще се бръкнеш за останалите, нали? — Очите на Пап блеснаха срещу него като очите на стар, любопитен котарак.
Кевин разбра, че този човек не само очаква от него да каже „да“; за Пап беше недопустимо той да каже „не“. Кевин си помисли: „Ако кажа «не», той няма да ме чуе; ще каже: «Добре значи, разбрахме се» и аз ще се окажа на тротоара с парите му в джоба си, независимо от това дали съм искал, или не.“