Пап я погледна със същото омагьосано изражение, с което беше гледал кланът Деливън, докато чакаше да се прояви първата снимка. Каза си, че този апарат няма да прави същото нещо, разбира се, че не, но въпреки всичко беше скован и пълен с напрежение и независимо че беше от стара коза яре, ако в този момент някъде беше изскърцала дъска, той почти сигурно щеше да изкрещи.
Но никаква дъска не изскърца и когато снимката се прояви, на нея имаше точно това, което се очакваше да има: сглобени часовници, разглобени часовници, тостери, купчини списания, овързани с канап, лампи с ужасни абажури, които биха се харесали наистина само на жени от горните класове на Британия, рафтове с книги джобен формат (по шест за долар) със заглавия „След залез, моя мила“, „Огън в плътта“, „Месинговият кейк“ и далече в дъното — прашната витрина. Четяха се буквите „РОГЪТ“ отзад-напред, а останалите бяха закрити от обемистия силует на бюрото.
Не беше огромно създание, излязло от гроба, не беше кукла в синя престилка, размахваща нож. Просто апарат. Пап помисли, че прищявката, която го беше накарала първо да направи снимката — просто за да види, — показва колко дълбоко беше влязло под кожата му всичко това.
Пап въздъхна и хвърли снимката в кошчето. Отвори широкото чекмедже на работната маса и извади малък чук. Хвана здраво апарата в лявата си ръка и замахна с чука в кратка дъга през прашния тиктакащ въздух. Не вложи много сила. Нямаше нужда. Никой вече не прави нещата здрави. Говорят за чудесата на модерната наука, за синтетика, нови сплави, полимери, Бог знае още какво. Нямаше значение. Боклук. Наистина от боклук се прави всичко в днешно време и няма нужда да работиш усилено, за да разбиеш един апарат, направен от боклук.
Обективът се счупи. Около него се разлетяха парчета пластмаса и това напомни на Пап за нещо друго. Лявата страна ли беше, или дясната? Той се намръщи. Лявата. Помисли. Така и така нямаше да забележат, а и да забележеха, нямаше да запомнят от коя страна, той беше почти сигурен в това, но не беше от тези, които разчитат на такива „почти сигурно“. Щеше да бъде мъдро да се приготви.
Винаги мъдро.
Върна чука на място, смете с четчица счупените парчета стъкло и пластмаса от масата на пода, после остави четчицата и взе един мек остър молив и остро ножче. Начерта приблизителната форма на парчето пластмаса, което се беше отчупило от „Слънце“-то на Кевин Деливън, когато Мег го беше съборила на пода, после с помощта на ножчето издълба очертанията му. Когато реши, че е издълбал пластмасата достатъчно дълбоко, сложи ножчето обратно в чекмеджето й събори апарата от работната маса. Това, което се беше случило веднъж, трябваше да се случи отново, особено когато линиите на повредата са предварително издълбани.
Стана съвсем добре. Той разгледа апарата, който сега имаше отчупено парче пластмаса и разбит обектив, кимна и го сложи в дълбоката сянка под работната маса. После намери парчето пластмаса, което се беше отчупило от апарата, и го пъхна дълбоко в кошчето за боклук до кутията на апарата и единствената снимка, която беше направил.
Сега нямаше какво друго да прави, освен да чака да пристигнат двамата Деливън. Пап качи видеокасетата в разхвърляния малък апартамент на горния етаж, където живееше. Сложи я върху видеомагнетофона, който беше купил, за да гледа порно филми, каквито лесно можеш да си купиш днес, после седна да си прочете вестника. Видя, че е имало самолетна катастрофа в Пакистан. Сто и трийсет души загинали. Тези глупаци винаги загиват, помисли си Пап, но какво толкова. Какво лошо на света да останат няколко пакистанци по-малко? После отгърна на спорта да види резултата на „Ред сокс“. Те все още имаха добър шанс да спечелят в Източната дивизия.
ГЛАВА 5
— Какво каза? — попита Кевин, когато се приготвиха да тръгнат. Бяха сами в къщата. Мег беше на урок по балет, а в този ден беше редовният бридж с приятелки на госпожа Деливън. Тя щеше да се върне вкъщи в пет часа с голяма гарнирана пица и с новините кой се развежда или поне се кани да го направи.
— Не е твоя работа — каза господин Деливън с рязък глас, който беше и сърдит, и притеснен.
Денят беше, студен. Господин Деливън търсеше лекото си яке. После спря, обърна се и погледна сина си, който стоеше зад него, облякъл собственото си яке, и държеше апарата „Слънце“ в ръка.