Наближиха „Рогът на изобилието“. На края на зелената градска трева имаше скамейка и господин Деливън махна на Кевин да седне.
— Само за малко — каза той и после се засмя. Засмя се със стържещ, кратък звук като звука, който се чува, когато неопитен шофьор превключва скоростите. — Много е болезнено да оправяш нещата дори след толкова години.
И така, те седнаха на скамейката и господин Деливън довърши разказа за това, как се е запознал с Пап Мерил. Погледите и на двамата бяха насочени към затревения площад с подиум по средата.
— Отидох при него същата вечер, когато се хванах на бас — каза Джон Деливън. — Казах на майка ти, че отивам за цигари. Отидох по тъмно, така че никой да не ме види. От града, искам да кажа. Щяха да разберат, че ми се е случила някаква неприятност, а аз не исках това. Влязох и Пап каза: „Какво прави човек с професия като вас в място като това, господин Деливън?“, а аз му казах какво съм направил и той каза: „Вие сте се хванали на бас и вече сте се примирили с идеята, че сте го загубили.“ „Ако го загубя наистина — казах аз, — искам да съм сигурен, че няма да загубя и нещо друго.“ Това го накара да се засмее. „Уважавам мъдрите хора — каза той. — Смятам, че мога да ви вярвам. Ако «Селтикс» спечелят, елате при мен. Аз ще се погрижа за вас. Имате честно лице.“
— И това беше всичко! — попита Кевин. В осми клас по математика бяха учили за заеми и той все още си спомняше доста от наученото. — Не ти ли поиска някакви, е-е, гаранции?
— Хората, които ходят при Пап, нямат нищо за гаранция — каза баща му. — Той не е лихвар като гангстерите, каквито си виждал във филмите — не чупи крака, ако не си платиш. Но си има начини да получава своето.
— Какви начини?
— Няма значение — каза Джон Деливън. — След като свърши последният мач, аз се качих горе да кажа на майка ти, че излизам за цигари — отново. Но тя беше заспала, така че тази лъжа ми беше спестена. Беше късно — поне късно за Касъл Рок, минаваше единайсет, но лампите светеха. Знаех, че ще светят. Даде ми парите по десет. Извади ги от някаква стара консервена кутия. Всичките по десет. Помня това. Бяха смачкани, но той ги беше изпънал. Четирийсет десетдоларови банкноти, а той ги броеше като банков касиер със запалена лула и с очила, вдигнати на главата, и само за миг ми се прииска да го ударя в зъбите. Вместо това му благодарих. Нямаш представа колко е трудно понякога да кажеш „благодаря“. Надявам се никога да не разбереш. Той каза: „Знаете условията, нали?“ — и аз казах, че ги знам, а той каза: „Това е добре. Не се тревожа за вас. Това, което искам да кажа, е, че имате честно лице. Вървете и си уредете сметките с онзи колега, а после си уредете сметките с мен. И повече не се хващайте на бас. Човек трябва само да ви погледне в лицето, за да разбере, че не сте роден за комарджия.“ — И така, аз взех парите, отидох си вкъщи, сложих ги под постелката на стария шевролет, легнах си до майка ти и не мигнах цяла нощ, защото се чувствах мръсен. На следващия ден дадох десетарките на инженера, с когото се бях обзаложил, и той ги преброи, а после просто ги сгъна, пъхна ги в единия от джобовете на ризата си и закопча капака, сякаш тези пари за него не бяха нищо повече от квитанция за бензин, която трябва да връчи на главния предприемач в края на деня. После ме потупа по рамото и каза: „Е, ти си добър човек, Джони. По-добър, отколкото си мислех. Аз спечелих четиристотин, но загубих двайсет от Бил Ънтърмайер. Той се обзаложи, че първото нещо, което ще направиш тази сутрин, ще бъде да донесеш парите, а аз се обзаложих с него, че няма да ги видя, преди да завърши седмицата. Ако въобще ги видя.“ „Аз плащам дълговете си“ — казах аз. — „Сега се успокой“ — каза той и отново ме потупа по рамото, и мисля, че този път наистина насмалко щях да му избода очите.
— Каква лихва ти взе Пап, татко?
Баща му го погледна строго.
— Той ли ти разреши да му викаш така?
— Да, защо?
— Тогава внимавай с него — каза господин Деливън. — Той е змия.
После въздъхна, сякаш признаваше и пред двамата, че си е изпросил този въпрос, и го знаеше.
— Десет процента. Толкова беше лихвата.
— Това не е толкова м…
— На седмица — добави господин Деливън. Кевин онемя за миг. После изпъшка:
— Но това не е законно!